Въпроси, загубени в

неизвестностите и несигурността

Тихомир Стойчев

Настоящето е опит да се потърси отговор на въпросите:

⦁ как разузнаването проучва кандидатите за министерски съвет;

⦁ кой и в чия полза влиза във властта;

⦁ накъде тази власт ще ни води;

⦁ можем ли да прогнозираме, планираме и оказваме влияние върху състоянията на сигурността,

да изграждаме капацитет и способности да я защитаваме;

⦁ кой е основният гарант на сигурността;

Свидетели сме на тежки конфликти, в които водеща роля и отчетливи интереси бележат поведението на големите геополитически играчи.

САЩ и американо- британската общност не искат да отстъпят от проекта си за еднополюсен свят, в който да доминират. ЕС опитва да се еманципира, но е възпрепятстван от каскада политически играчи и администрация, която се страхува от промяна на удобното статукво.

Все повече страни и народи търсят собствената си перспектива извън това кълбо от интереси, а срещу осъзнаването на ограничените перспективи реагират с радикално насилие.

Българският политически елит също е притиснат между обещания,  ангажименти, зависимости и престараване, от които целия преход не му стигна да се отърве. Вместо това трупането на грешки и нови негативи става традиционна негова характеристика, за което вече си спечели достатъчно желаещи да го отстранят и заменят във властта.

Т.н. „македонски въпрос” не е нов, а опасностите, свързани с него отново се добавят към проблемния „барутен погреб” на Балканите.

До XIX в. Османската империя в ход добавя към вътрешната си политика в новозавоюваните земи опита да унифицира аборигенното население с общото име „руммилет”, но бързо осъзнава, че по- лесно ще намира основания да се намесва в конфликтите между различните етнонационални и верски групи, като не им позволи да се борят общо за собствена идентичност и национално- държавна еманципация.

Почти същото, но с по- европейски финес правят и австрийците.

Готови примери за Хитлер, който със замах завоюва територии, преначертава граници, сключва и разтрогва съюзи, мобилизира в своите национални СС дивизии представители на различните балкански (и не само) народи, като ги хвърля в братоубийствени войни, включително срещу Москва.

В добавка се поощряват великодържавните идеологии.

И така до днес!

Макар султаните и императорските дворове да са слезли от сцената, видимо има кой да ги замества. И тук не е трудно да видим, че всички тези действия винаги са засягали и засягат сигурността. Не е чуждо използването на този инструментариум и от съвременните световни играчи, политико- олигархични и мафиотски клики, които си въобразяват правото в своя изгода.

В цената, плащана най- често от народите стоят милиони жертви, а действията на елитите все късно се регистрират като геноцид, още по- рядко се наказват. Това изглежда генерира и поредното въобразяване, че някои са в правото си да разравят непрекъснато и безнаказано остатъците от конфликти традиции, които отново ескалират умишлено. За да опитат накрая, вече в качеството на медиатори, открито да се намесят и решат нещата в своя полза.

Заложеният конфликтен потенциал дава своите кървави плодове в Балканските, в Първата, Втора и Студената световна война, май несправедливо обявена за приключена в края на ХХ век.

Поредни възможности тези играчи видяха в разпадането на СССР, на СФРЮ, на други страни, на чието място се появиха нови слаби държави, осъвременени великодържавни доктрини, за които кървавата цена отново се очертава да плащат аборигените.

И както националните елити в другите балкански държави се въобразиха като световни и европейски играчи, така по тях се равниха и българските.

В края на 80-те в политиката и управлението нахлуха неуместни персони, обявени набързо демократи и измислени дисиденти, каквито обичайно ни налагат като чужди избранници от собствени инкубатори.

Процесът не е нов, но е опасен.

Особено когато липсва държава, а в изплувалите отгоре държавническо мислене и поведение, съзвучни с националните интереси липсват.

САЩ и неговите най- верни съюзници не са спрели да си отглеждат универсален европейски елит, който да оправдава дългосрочните грижи.

Мултинационалният капитал свенливо се прикрива с „евроатлантически ценности”, които налагат повсеместно, с всички средства техните правителства и подчинени им служби. За това и европейската територия е наситена с разузнавателни единици, към чиято  недостатъчност вече се добавят и военни.

Без да се държи сметка на волята на гражданите на „страните- гостоприемници”, нови бази и въоръжение за пореден път превръщат Балканите, Черноморския регион и Европа в опасни зони.

Единствено може да бъдат избегнати най- опасните форми на ескалация от хора, загрижени решенията им да съответстват на интересите на собствените им национални държави, а не да бъдат колективно превърнати в заложници, жертви на чужда воля.

Съвременната политическа система, наложена отвън, трудно може да отговори адекватно, но натоварените с отговорности поне трябва да бъдат предупредени.

Голямата политика изисква знания, традиция, приемственост и последователност, докато съвременните елити пренасят върху народите си собствената зараза и обреченост.

Обратното трудно може да се очаква, доколкото нашите елити се оказват подбирани и мобилизирани от друго място, с поведение и познания на борсови спекуланти. В такава ситуация са и местните сили за сигурност, ограничени  в правото да се еманципират и изпълнят възложеното им по закон.

Има понякога и изключения.

Когато военното разузнаване получава задача да събере сведения и състави характеристики за всички членове на Министерския съвет резултатът е отчайващ.

„Министърът на вътрешните работи приел с готовност поста, макар да не се чувствал подготвен за него. Само повтарял, че всичко ще чисти, особено комунисти и недобросъвестни чиновници, без да му е ясно с какви средства ще го постигне. Нямал и програма за своя политика. С поемане на поста се оплакал, че се чувства уплашен. Не познавал системата, чиновниците от централните управления и областите. В това си състояние бил склонен опасно да се доверява на лични душеприказчици. Опасявал се, че няма да е в състояние да проведе решително политиката на вътрешно прочистване и заздравяване на страната. Определян в собственото му обкръжение като голям националист, всички отчитат, че му липсва уравновесеността на държавен мъж”.

Подобна е оценката и за министър- председателят.

„Без да е наясно с изхода на конфликтите” в международната среда, не може сам да „определи на чия страна ще бъде победата. В очакване кулминацията на световната криза отчита, че действията на Европа ще бъдат съсредоточени в руското пространство, но се надява, че Балканите ще бъдат изключени от военна конфронтация. По този начин у него се формира убеждението, че България може да изчака развоя на събитията, без активно да се определя на която и да е страна”. Смята, че „политиката и поведението ни трябва да бъдат пропити с гъвкавост и търпеливост”.  Обръща внимание на необходимостта от постигане на „обединена България около Националния идеал”, но „достатъчно еластично, за да не загубим както през 1913 г.”.

Във външен план „разчита на отстраняване на условията и поводите да ни бъдат налагани чужди ултиматуми; запазване страната ни извън войната; дипломатически усилия за недопускане пренасяне на военните действия на Балканите; умело заставане на страната на бъдещите победители и участие в поредното мирно урегулиране на отношенията”.

За да бъде постигнато това, министър- председателят си дава сметка, че „без да разкъсва съюза, страната ни трябва постепенно да се ориентира към пълен неутралитет. В същото време отчита, че Русия трябва да бъде успокоявана, че рано или късно България ще се нареди на нейна страна”.

За провеждане на сложната политическа игра „между двата огъня” съзнава, че му е необходима вътрешна стабилност, особено справяне „ с бандитския въпрос”.

За постигане на тези цели разчита на правителството, включило в себе си левица, която да установи и поддържа връзките с Русия, където да обяснява политиката на правителството ни, като я откаже от възможностите да действа с конспирации”.

Десницата трябва да балансира левицата, като обяснява на своите външни партньори, че „положението на страната ни изисква съответната гъвкавост, още повече като нямаме средства, с които да се противопоставим”. За сметка на „своя интимен щаб и съветници” разчита да владее двете групи в правителството, а „включените в кабинета постепенно ще превърне в лично послушни му оръдия, които да обслужват собствената му политика”.

В личен план си дава сметка, че му е необходимо „да наложи своя авторитет пред обществото и народа, като цели те да му се доверят”.

Като се представя за „човек от народа”, поема ангажименти „да търси сметка на всички досегашни грешки от бившите правителства”.

Възнамерява да си осигури „от министрите лична преданост”, но едновременно разчита да съумее да подрива „собствения им политически кредит”, който имат.

При подбора изисква „членовете на неговия кабинет да не са били министри до сега, …предпочита дори „да са малко изложени, за да бъдат скромни в претенциите си”.

Възнамерява да наложи цензура върху каквито и да било техни заслуги, които да „омаловажат неговите собствени”. Всички успехи на правителството възнамерява да изтъква като „свое дело”. Смята, че ще е в „състояние да овладее ситуацията и се разправи с всеки, който му се противопостави”. Съзнава, че за „да изведе на добър край политиката” си,  трябва да бъде „артист в своята гъвкавост и приспособимост”.

Мотивите тези справки официално да бъдат изпълнени от офицер от разузнаването е осъзнаването на неговата роля в гарантиране сигурността на страната в сложната международна ситуация, както и въоръжаване на командването със знания по отношение на това какво да очакват от политическите елити и правителство. Както и съответно да се подготвят за формиране и взимане на решения.

Разбира се, това е история, но тя

демонстрира изпреварващо отговорно отношение.

А днес?

Да предупредя съвременните политически и управленски елити, че не бива да са спокойни, ако такива справки днес на са възложени и изпълнени от различните единици, включени в системата, гарантиращи националната сигурност. Неофициално, коридорни информации, слухове и интриги вършат същата работа, но откриват и каскада от опасности.

Най- опасните въпроси, които се налагат от само себе си е: Кой и как управлява България? Какви потребности, интереси и мотиви формират националните елити? Ще бъдат ли действително способни те да изведат България от поредния възел от отношения, криещи рискове за националната ни сигурност?

Отговори не се дават от никой.

Примери предостатъчно, включително поредното отключване на въпросите, свързани с Балканите. Видно е, че множество усилия на балкански, европейски и американски политици сочат поредно ескалиране по т.н. Македонски въпрос.

Условията за това се коренят в разпадането на СФРЮ, стремежът от страна на ЕС да разшири сферите на влияние на своето чиновничество, стремежите на САЩ и НАТО да се възползват, за да разширят своето политическо, икономическо и военно влияние; поощряваните претенции и обещания от тях към сегашните политически играчи в Р. С. Македония; ограничените възможности на националните балкански елити да провеждат последователна политика на суверенитет, като всеки отчита дългосрочните интереси на другия в тяхната взаимна обвързаност.

А дали няма Харвардски заговор?

Щом и демократът в Камарата на представителите Брендан Бойл от Пенсилвания внесъл проекторезолюция за "обявяване на септември 2022 г. за „Месец на американското македонско наследство“ и честване на македонския език, история и култура на македонските американци и техния невероятен принос за Съединените щати". Брендън Франсис Бойл (роден на 6 февруари 1977 г.) е американски политик, депутат от демократите в Камарата на представителите на Съединените щати, представляващ Филаделфия от 2015 г. Преди това е член на Камарата на представителите на Пенсилвания(2009 до 2015 г.).

Важен щрих- завършил висшето си образование в Харвард, а преди това работил за Министерство на отбраната на САЩ?!.

Бащата на загриженият за македонците конгресмен пък е емигрант от Ирландия. Където изглежда също е пълно с македонци. Или те са част от „ирландския въпрос”?

На предложението на младия харвардец опонират от МПО, най- старата македонска и българска политическа организация в Америка, основана през 1922 г. Със собствен печатен орган е вестник „Македонска трибуна“, която е вярна на заветите на Гоце Делчев, Тодор Александров и Иван Михайлов.

Подписано от Ник Стефанов, Обръщението се определя като реакция „срещу опита за прокарване на резолюция от проскопски среди за честване на "македонска идентичност" различна от българската. В него се подчертава, че проекто- резолюцията „напълно пренебрегва приноса на македонските американци, имигрирали в Америка преди Втората световна война, приноса на техните потомци, родени в Америка, които са се идентифицирали и се идентифицират като „българо-езични македонци”. Докато „Македонският език“ е част от нова етническа македонска идентичност, придобила видимост чак след Втората световна война със създаването на етническа македонска държава в рамките на Югославската федерация. Изрично се подчертава, че „нашите американски предци преди 1945 г. са определяли себе си като „македонски българи” или „български македонци“, за да се разграничат от другите етноси в Македония. Докато преди Втората световна война „македонец“ е географски термин, с който преди 1945 г. са се определяли „македонските българи”.

…Фактът, че те подкрепяха македонското освободително движение, МПО и борбата за свободна и независима Македония, подсказваше, че са македонски патриоти, стремящи се да създадат независима държавност…. независима Македония…, съставена от много етноси, които живеят в хармония! Така че, когато в настоящата резолюция на Конгреса се споменава „македонският език“, се пренебрегва значителното мнозинство от българо-езични македонци,… докато признава единствено етническите македонци от миналото и настоящето, които…реално никога не са били …фактор до след Втората световна война, когато създадената от Югославия днешна Северна Македония, като федерална югославска единица, започва сериозно да насърчава етническата македонска идентичност със собствен т.нар.„македонски“ език, с помощта на югославската образователна система и с …етническо прочистване.

На авторите на поредната Резолюция се обръща внимание, че тя „би признавала само тези, които се идентифицират като етнически македонци, защото се позовава на „македонския език”.

От МПО изразяват подкрепа за обявяването на месец септември 2022 г. за „Месец на македонското американско наследство“ с отбелязване на историята, обичаите и културата на македонските американци, за което предлагат преформулиране на резолюцията.

В България в същото време продължава да ври и кипи около двустранните отношения.

Около тях се очертаха признаци на конфликти между президент и премиер, очертаха се и мнения от различни политически сили. Въпросът сякаш услужливо спусна мъгла около други, не по- малко важни за България решения, особено във вътрешен план.

На заден план остават повели на Конституцията, забравена е Стратегията за национална сигурност, закони за отделните служби и т.н.

В поведението нито на правителствата от годините на прехода, нито в тези на водещите политически партии личи професионализъм, последователност и приемственост. А това не може да не се отрази и върху действията на сегашните, с всичките резерви към тях.

Подготовката за срещу между президентите и премиерите на България и Македония логично трябваше да бъдат професионално подготвени, обсъдени в КСНС при президента и в СС на МС, а решенията обсъдени в Народното събрание, доколкото отговорността по тях е от особена важност. Не само за състоянието на отношенията между двете държави, а за сигурността и в региона като цяло.

Когато това не беше направено в тази последователност, останаха възможности, от които различните играчи  безотговорно не пропускат да се възползват.

Българската ВМРО реагира, като настоя преговорите за членство на Македония в ЕС да бъдат спрени за 2 години, колкото „те” искат да бъде блокирана историческата комисия, се казва в официална позиция изпратена до медиите. Предлага се също „щом официалните лица в Скопие не почитат паметта на Гоце Делчев,  нека върнат костите му в Дома на македонските българи в София! Изявите съвпадат с честване на 150 години от рождението на „легендарния войвода, идеолог и емблема на борбата за освобождението на изконно българската земя – Македония”. При това се акцентира върху „арогантното и непочтително отношение от страна на политиците в Скопие, където през 1946 г. комунистическите власти в България предават костите” му. Подчертава се, че премиерът на РСМ Ковачевски, външният министър Б. Османи и президентът Пендаровски не уважават церемонията в храма „Св. Спас“ в Скопие, където присъства официална българска делегация. В контекста се обръща внимание върху „изказване на ръководителя на историческата комисия от страна на Македония да бъде преустановена дейността ѝ за 2 години, предлагане да се задвижат други процеси, демонстративната среща на Пендаровски с непризнатата „ОМО Илинден“ и други недопустими изказвания.

От българската ВМРО настояват замразяване на преговорите за европейско членство на Македония за периода, за който те искат спиране на междудържавната комисия по исторически въпроси! При това се изтъква, че „политическите грешки на настоящите управляващи в България доведоха не до промяна и „прекрасен“ развой на отношенията, а предизвикаха и обостриха арогантността на властта в Скопие, факта, че българският министър-председател Кирил Петков не отдаде почит пред саркофага на Гоце Делчев в рамките на своето посещение, закъснялата българска делегация.

Тези и други случаи сочат, че просто имаме традиция българските политици харчат най- произволно дори символния капитал на нацията и държавата.

Не случайно Стефан Цанев предупреди: Всички идват с обещания да се борят за процъфтяването на Отечеството и благото на народа…. трябва да си отваряме ушите и очите.

Ние сме малка страна. Всичко иначе тук бързо се разчува, вижда.

Но държава, власт и общество най- често се оказват като „трите маймунки” в позата „не знам, не чух, ни видях”.

На мястото на искане за персонална отговорност от виновните, изплуват все по- често поговорки за търпение, преклонение пред имащите власт и сила.

На това разчитат всички виновни за решенията, сринали обществените отношения, икономиката, вкарали България във верига от опасни ситуции,  скриващи взаимни обвързаности, интереси и цели.

Две поредни народни събрания и проекти за управленски кабинети се провалиха, но очертаха нова роля за президента и екипа му.

Объркани и едновременно незаслужено обнадеждени малцинството български избиратели опитаха да накажат статуквото и дадоха доверие на странна симбиоза между нови и стари политически играчи, обещали смяна на поколенията в политиката. Но и донесли нови неясноти, особено около мотиви, умения и способности на новите играчи.

Вкарани в Закона за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност власти и институции не реагираха своевременно и адекватно.

В същото време протичат процеси, като не малко число генерират предизвикателства и реални опасности.

Невъобразимо число българските политически партии и НПО- та получават финансиране и подкрепа от различни фактори, изпадайки в зависимост, като така излагат на опасност националната независимост и суверенитет. И новите измерения на битката за власт генерират несигурност и нестабилност.

Интересно, но и в новата конфигурация всички се втурнаха да търсят „национални интереси и приоритети”, изрично изброени в Стратегията за национална сигурност, приета и актуализирана от българското Народно събрание, в което повечето от „новите” стоят с години. По нейната логика на България са необходими не повече от 7 до 9 министерства, но това означава да бъдат ограничени възможностите за „партизаните” на партии и власт.

Всъщност мечтана, демокрацията продължава да е само пожелание, а мнимата независимост на властите единствено генерира хаос в управлението на страната. Мнозина, включително новите започват пореден флирт малцинствата, обещаха дори „Министерство за ромите”. Добре, но забравят, че освен Конституция и закони, България прибързано през 1998 г. подписа, после ратифицира Рамковата конвенция за правата на малцинствата, която може да се окаже поредна бомба по отношение на националната ни сигурност.

В същото време политическата партизанщина, усилена от престъпни сговори и интереси непрекъснато подрива изграждане на експертен потенциал. Ако имаше отговорност и контрол, нямаше след 30 години отново да си говорим за опасности, за организирана престъпност, отделно за корупцията, защото те имаше начин да бъдат овладени до поносими за страната размери.

Но нямаше и да бъде позволено реализиране на претенции за власт от неясно от кого образовани, обучавани, за кого работили в чужбина, чието най- изтъквано качество е, че „знаят какво искат и очакват от нас ЕС, САЩ и НАТО”, които ще оправят нещата.

Така немалко опасности идват от поредните „нови лица”.

За идеи и идеали явно не може да говорим.

Извън признанието, че в политиката и властта влизат „млади и симпатични” лица.

Но българската общественост има, макар да забравя своя горчив опит, от където идва недоверието на негласувалите, чието число тревожно расте. Нарастват и възможностите на наложилата си система от скрити влияния, договорки и компромиси, експлоатиращи илюзията за постигнато „стабилно мнозинство, способно да подкрепи работата на поредното Народно събрание и правителство.

Факт е серията от грешки във властите. Нараства и обема от доказателства за престъпни обвързаности, съмненията за реализиране поредния култ към личности, зад който са скрити престъпни групи и интереси. В тях остават скритите сенки и възможности на някогашните „силови групировки”, назначаващи до днес министри и главни секретари на МВР, председатели на агенции, директори на служби, областни управители, избиращи по свой вкус кметове и общински съветници.

Като резултат- дълбоко криминализирана държава и обществени отношения.

Вместо нов шанс да бъде  разсечен този възел, старите и нови политически играчи употребиха генерираната социална енергия, овладяха и насочиха в свой интерес формирането на обновен политически и управленски контраелит, наченките на който видимо успяват да задушат, коптирайки негови представители във властта.

За това България се оказва пред пореден тежък изпит, без да е ясно: има ли нещо ново в политиката; доколко то е  отговорно, способно и независимо; е ли в състояние и дали има за цел да защити националните интереси; или ще се дъвче мантрата, че „като член на ЕС и НАТО ще се съобразяваме с колективните решения”, докато за поредните партии се разположат по- удобно в пуха на облагите.

Както примерът с някогашното Турско национално- освободително движение, прераснало в ДПС, с роля на удобен балансьор. Вече закъсняло демониризана, обвинявана, свързвана с тежка корупция.

Както повечето известни ни партии и играчи!

С умиилено забравената репликата на А. Доган срещу нападките, че партията му е обрасла с „обръчи от фирми”, който призна този факт, но посочи, че в това състояние се намират и други партии.

Всички млъкнаха, но обрекоха всякакъв успех в борбата с организираната престъпност и корупцията, която умишлено изваждат пред скоби, за да създаван нови служби и агенции.

Така „войските”, призвани да реализират съответната политика предпочитат да маршируват на място.

Докато получат команда да тръгнат в обратна посока.

Така е и в дипломацията, както във всички сфери на политиката и управлението. Иначе и не може да бъде, след като във върховете на всяка партия е ясно, че при реална битка с организираната престъпност ще падат свидни жертви от собствените редици, ще се рушат скрити договорености, безпринципни съюзи.

Въобще целият комплекс от отношения между играчите, виновни за днешното състояние България, чиито прагматично цели се всеки да си осигури място в Парламента, независимо от цената.

Обезверен и апатичен, суверенът става все по неуверен в реалното наличие на политическа и институционална воля за действителни реформи. Това изпусна част от въздуха на набиращите скорост ИТН, видимо ограничава скоростта на големите надежди, възлагани на ПП „Промяната продължава”, взели служебна победа с подкрепата на президентската институция и някои чужди фактори, загрижени за геополитическото позициониране на България и собствените интереси.

Е, „промяната продължава”, като красив лозунг, осигурил влизане във властта, подкрепян от юмрук, вдигнат срещу анонимни мутри, без да е ясно стремглаво влезлите в политиката и властта с какво и с кого са свързани.

Докато над властта висят изискванията да даде отговор на въпроси, свързани с най- широкото понятие на националната сигурност:

Ще бъде ли постигнато по- висока ефективност в управлението;

Ще бъде ли овладяна престъпността във всичките нейни проявления, изключване на влиянието и върху обществото и държавата;

Ще бъдат ли преодолени изоставането и неблагополучията, стоварили се върху масовия гражданин на първо място;

Ще бъде ли осигурено достойно място на страната в международните отношения;

Ще бъдат ли осигурени масово достъпни и достойни ниво и качество на живот за българските граждани;

Ще бъдат ли премахнати дълбоката несправедливост и социални неравенства , породени от криминалния преход;

Ще бъде ли наказано и поправено несправедливото разпределение на националните богатства;

Ще бъдат ли наказани виновните за неосъществения преход, виновните за ефекта, плътно доближаващ геноцид срещу българските граждани;

Кой ще даде гаранции за постигане на проспериращо устойчиво развитие;

Или отново ще катастрофирам в надеждите си?

Кап. Йолов получава задачи, събира и систематизира данни за кандидатите за министри, за министър- председателя.

При идването на новата власт, случайно или не, пада прострелян на вътрешните стълби на военното министерство.