Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Sunday, Aug 19th

Информация за членове

Регистрирайте се за да можете да имате достъп до този модул. Той е само за членове на НААФ, подписали Програмата и устава.

Login Form »

Toogle Panel

Последно обновени:

Без Национална доктрина България рискува да изчезне

Внимание, ще се отвори в нов прозорец. ПДФПечатЕ-мейл

 

Тихомир Стойчев

Наличието на Българска национална идея стои в основата на държавността ни. Загрижеността за националната сигурност е неделима от идеята за съществуването и просперитета на националната държава.

Признаците за реализиране на една национална идея и едновременно гаранции за съществуването и сигурността са:

 

  • Идентичност;
  • признаване;
  • независимост, суверенитет;
  • териториална цялост;
  • наличие на легитимни институции;
  • гарантиране на това състояние;
  • всеобщо гарантиране на правата и свободите на гражданите.

 

В условията на развитие и доминация на процесите на глобализация множество народи активно търсят нова идентичност.

Тези процеси усилват стремежите им за придобиване или подчертаване на националната независимост.

Съвременната българска държава е оставила вече в историята своето Възраждане и Освобождение, чиято основна тяхна трансмисия стават българските духовенство и интелигенция.

Векове преди това българската държава играе особено важна роля в източноправославния и славянски свят.

В средновековната столица на Второто българско царство се концентрират мощите на множество светии, като сакралната функция на Търновград, превърнат в един от най- важните духовни центрове на православния свят. В условията на нарастващите опасности за източноправославния свят и след падането на Константинопол/Вторият Рим/ за Трети Рим започват да претендират основно три Солун, Търново и накрая Москва. В Солун доминира духът на Григорий Палама, в Търново на Григорий Синаит,  учител на Теодосий Търновски, предал познанието на Евтимий.  В Москва тези традиции се утвърждават от Киприян- българин, Киевски и Всерусийски патриарх, чиито мощи и днес са в Кремъл, както от неговият племенник Григорий Цамблак. В основата на тази традиция ляга Българската национална идея, добила постепенно характеристиките на Доктрина, която изгражда механизмите да се задейства при всяка по- значима опасност от гибел за християнството, гарантираща съхраняват надеждно неговите духовни начала и символи.

Така нейните духовни изразители са въплътени в светската власт.

Не случайно А. Тойнби намира основание и заключава, че българските монаси са приносители на идеята за Третия Рим в Москва; че на тази основа могат да бъдат преодолени негативите на социалните проблеми на западното общество; конфликтите между Изтока и Запада; да бъде осигурен прогрес за човечеството за сметка на духовното усъвършенстване; възродена хармонията между човека, природата и висшите цели на разума. От тази гледна точка се обосновава идеята, че православната цивилизация има правото на своето ново Възраждане. С традицията на масова подкрепа за строителството на нови храмове и духовни центрове, редица български царе оставят възможността посредством безсмъртието да бъде пренесена надеждата за по- добро бъдеще.

Българската идея постепенно става евразийска идея.

Oсобено важни за осигуряване на православното християнство през следващите трудни векове са напътствията за утвърждаване вярата, че „спасението изисква отдаване на крепък подвиг,...който се утвърждава чрез борба срещу тъмнината и материята”.

Пътят минава задължително през църквата, единна за православния християнски свят.

Философската доктрина на православието е основа за възникване на Търновската богословско- книжовна школа, продължение на Кирило- Методиевата и Преславска традиция в българската философия, култура и литература. С подвигът на Кирил и Методий са заложении основите за самобитно духовно развитие на славяните под благодатното въздействие на Словото Божие, църковно богослужение и извършване на проповеди на роден език, който е сакрализиран чрез евтимиевата реформа.

Още към 866 г. са преведени основните църковни служби и молитви. Методий с двама от учениците си превел почти напълно Стария завет. Учениците на Климент Охридски създават Охридския и Преславски центрове на славянската писменост, където се създават нови преводи и преписват оригинални произведения.  Черноризец Храбър създава  "Сказание о письменах - история за подвига на Кирил и Мефодий", съставена по устните предания на техните ученици. От тук славянското богослужение и книги се утвърждават в Сърбия, Босна, Хърватия и Словения.

Тази философска традиция и вярата допринасят въпреки тежките условия на турско- ислямското подтисничество да се съхранят сърби, черногорци, българи, власи и молдавци.

През 988 г. се извършва официалното приемане на християнското кръщение на Киевска Рус. Създават се крупни центрове на славянската духовна култура и книжовност в Киев, Новгород, Ростов, Владимир, Полоцк, Туров, Лвов, Смоленск и др. Създават се нови и се превеждат оригинални текстове на единен и разбираем  за всички от Източна и Централна Европа народи. Славянските книжовници, деятели на православната духовна култура, като се спасявали от преследванията от страна на турско- мохамеданските завоеватели на Балканския полуостров бягали в Русия. Там те донасяли нови книги, преводи и оригинални произведения, от което руската духовна култура изпитвала повторното благотворно южнославянско влияние.

Чрез православието укрепва и се развива съзнанието за единство между славянските народи.

Католицизмът започва битка срещу този процес.

Жестоко са смазани идеите на Реформацията в Полша и Чехия, като католическата църква създава през 1537 г. «Фалангата на клириците на обществото на Иисус», към което имат принос Игнаций Лойола и папа Павел ІІІ.

Православието е принудено да се защитава.

В много градове на Югозападна Русия започва набирането на средства, откриването на типографии, издаване на богослужебни и духовни книги, учебни пособия и полемична литература, които проникват и в България.

Голяма известност придобила "Грамматика словенская. Правильное синтагма" от която 70 екземпляра заедно с 400 буквара взима със себе си при тръгването от Москва през 1724 г. Максим Суворов, изпратен с мисия в Сремски Карловци за възстановяването на славянските училища. Всичко това с вече утвърдената исихастка традиция.

Исихастката философска антропология се намира и в концепцията на Константин- Кирил Философ за моралното съвършенство на личността.

Осигуряващ връзката между културните наследства на различните народи, населявали Югоизточна Европа, исихазмът, доразвит и пренесен от България прави  руските, румънски и литовски народи съпричастни към висшите ценности на цивилизацията.

Евтимиевата реформа става родоначалник на универсализма в православната и славянска цивилизация.

Според исихастката философска и духовна традиция съзерцанието на върховното благо минава през човека, обществото и държавата(всъщност основа на всяка доктрина или стратегия). Учението не вижда злото в тях, защото то е външно и им въздейства. Исихазмът обръща човек към себе си, за да го насочи към доброто в него. Злото е победимо и ограничено във времето. Прекъснатото Възраждане започва напълно съзнателно през ХVІІІ в., като води началото си от извора на идеята на източното православие за единение и взаимопомощ, в която се вплитат българската идея, историята на Евразия и нейната метафизика. Те довеждат и до формиране на новите параметри на пространство, власт и култура.

Всяка власт или властови структури са ориентирани към формирането на собствено пространство, което не се ограничава от реалните държавни граници, извън които имат не по- малко значение нематериалните, духовни подходи. Така постепенно под геополитически образи (ГПО) започваме да разбираме географското пространство, включващо най- ярките и запомнящи се символи, знаци, образи и характеристики, които се базират на етнокултурни, цивилизационни и езикови особености.

Посредством идеята за Трети Рим, водеща през паметта за Византия, съхранена и доразвита от българската идея, предадена по- късно пред надигащата се опасност в Русия е проработена концепцията за евразийството. Като се движи от юг, този инструмент на образно- географското строителство слага началото на Източна Европа.

Творчески идеята за това единство е  доразвита от руският император Петър І, чиито най- ярък продължител се явява Екатерина ІІ. Техните проекти лягат в основата на отношенията с Австро- Унгарската империя и другите Велики сили, мобилизирани срещу Османска Турция. Москва формулира своята политическа мисия- да защитава християнския свят от неверниците, в която религията играе особена роля. Русия започва да проявява към културата и творчеството на балканските народи.

Видният руски дипломат Сава Владиславлевич-Рагузински по заповед на Петър І превежда на руски език труда на своя земляк Мавро Орбини “Славянско царство”.

Студентът в московската Славяно- гръко- латинска академия, Максим Суворов е изпратен по заповед на Петър І от 18 декември, 1716 г. с още девет младежи да изучават езици и се занимават с преводаческо дело.

Вече през август 1725 г. Максим Терентиевич Суворов и открива на Балканите т.н. “Славянска школа” в гр. Карловац. Като се мести в Белград,  Петроварадин(дн. Нови Сад), в Сегедин(дн. Сегед) и през 1736 г. се завръща в Русия той все пак подготвя стотици свещеннослужители и учители. Мисията на Суворов е продължена от други руски възпитаници на Киевската духовна академия-  Е. Козачински, П. Казуновски, Т. Климовски, Г. Шумлян, Т. Левандовски, И. Минацки, като първият възобновява откритата от Суворов школа в Сремски Карловци.

Тези действия от осигуряват условията за българското Възраждане.

През 1762 г., йеромонахът от атонските манастири Паисий Хилендарски, след многолетен труд в търсене на източници именно в Сремски Карловци, написва прочутата си „История славяноболгарская".

Още през VІІІ в. битките между Византия и България водят до договор между двете държави, подписан през 815/16 г., като според две клаузи касаят българите поемат покровителство над славянските племена. Същото в по- ново време прави и Русия, когато придобива международна тежест и възможности, които й позволяват серия държавнически актове, елемент от мащабен и дългосрочен външнополитически проект, залегнал в новата й доктрина.

Първият, на който Паисий възлага да препише „Историята” и продължи делото му става свещеникът Стойко Владиславов от Котел, известен с името Софроний Врачански.

Този следовник на Паисий, след много преследвания се установява във Влашко, където се превръща във водач и вдъхновител на българската родолюбива емиграция.

В Букурещ. Софроний подпомага създаването на български военно- разузнавателни части към руския генерален щаб, а с обръщението си до руския император за подпомагане освобождението на България и подписаната от него прокламация до народа слага началото на освобождението на страната.

Паисий търсил "много време прилежно" материал за написване на Историята си в Светогорските манастири, в България, па дори и в "Немска земля", като за източници използувал печатните произведения главно на Мавро Орбини и Цезар Бароний.

Всъщност в „Историята” на Паисий  виждаме онези литературни източници, които са преведени по царското повеление на Петър І. Славянобългарската история на Паисий съдейства пряко за пробуждането на народния дух и осигурява последователи, продължили народно - възродителното дело като Софроний Врачански, д-р Берон, Неофит Бозвели, Априлов, Неофит Рилски, Раковски, братя Миладинови и др.

Около борбата за независима българска църква, което означава и официално припознаване на самостоятелна българска нация застават духовници, излезли от средите на народа, като Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, възрожденци като Петко Славейков, Тодор Бурмов, д-р Стоян Чомаков, Гаврил Кръстевич и много други.

С назначаването на граф Н.П. Игнатиев за руски посланик в Цариград, отношението на Петербург към църковния въпрос се променя.

Диоцезът на Българската екзархия обхваща територията, населена с предимно етническо българско население в Мизия, Тракия и Македония, и това е аргумент от изключителна важност за определяне по-късно на етническите български граници.

В рамките на исихастката и тази за Трети Рим идея, пренесена от българите Русия, се вписват няколко проекта, очертаващи опитите за националното възраждане и освобождение на балканските народи, за обединение на южните славяни, както и създаването на „Филики етерия”, обхванало почти всички балкански земи и довело

до освобождението на Гърция.

Възникването и постепенното утвърждаване на идеята за единство на южните славяни и православните се подпомага и от естествените отношения между самите балкански народи.

Константин Костенечки е един от най-дейните последователи на патриарх Евтимий Търновски, който след покоряването на България намира убежище в Белград. Дейността и творчеството на Костенечки е ярко въплъщение на идеята за единството на южните славяни.

Българският книжовник Христофор Жефарович също посвещава силите си за развитието на просветата сред българския и сръбския народ.

През 1794/5 г. Йован Раич (1726—1801) издава книгата „История разных славенских народов найпаче болгар, хорватов и сербов", която през 1795 г. е преведена и издадено на руски език в Петербург.

И той като Паисий черпи обилно сведения от съчиненията на византийските хронисти и от популярните през XVII в. руски издания на Мавро Орбини и Цезар Бароний.

Според Константин Иречек през август 1758 г. и през 1761 г.Йован Раич и Паисий са могли да се срещат и заимстват идеи.

Реформаторските идеи и дейността на Доситей Обрадович влияят върху духовния живот на българското общество. Вук Стефанович Караджич в „Допълнение към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречения с особени примери от българския език" (1822) пръв представя пред руската и пред европейската научна мисъл българския език.

А сравнителният речник е съставен в края на XVIII в. по инициатива на руската императрица Екатерина II, като в него около 300 руски думи са дадени в превод на повече от 200 различни езици.

Именно според Вук Караджич езикът на македонските българи е български, което твърди и Стефан Веркович.

Основният белег на постмодерния свят в материален и в духовен аспект е глобалността, с нейните положителни, но и отрицателни черти.

Съвременният глобализиращ се свят трудно формира собствени и общи философски ценности. Вместо това, под благовидни причини се налагат различни ограничения, от което страдат страни с  по- нисък ранг, които нямат ресурс да формулират и отстояват интересите си. От това не бива да страдат духовните ценности.

Съвременният свят като че ли сам недостатъчно вярва в това.

Хуманизмът, демокрацията и правата на човека, обявявани сега за идеологическото ядро на глобализацията съществуват много по- отдавна.

Нито глобализацията, нито европейската идея отричат необходимостта от запазването на националното в историческата му обоснованост.

Едва ли в българите, а и сред други народи от региона днес се насажда манталитет на догонващи и виновни, под предлог либерализация се поощрява трансформация на културния и духовен живот,  рушат се национални символни капитали, формират и подменят елити, фаворизират индивиди и групи.

Днес интегрирането ни към евроатлантическата общност помага единствено да бъдат реализирани потребности и цели на определени индивиди и малцинства. Националният идеал звучи нереално и опасно, както идеята за славянско единство и това е нормално, когато приоритет в масовото съзнание става идеята за индивидуалното оцеляване.

А точно днес ни е необходимо Националната идея да обедини всички обществени прослойки в една нация, която да направи неподвластна на поредната смяна на политическата власт.

В новите условия българска национална идея ни е по- необходима, но за нейното възкръсване ни е нужно Ново българско Възраждане.

Етап от този процес трябва да бъде създаването на Съвременна национална доктрина на България.

В противен случай българският народ губи собственото си цивилизационно значение, съзнание за мисионер в рамките на източноправославната и европейска общност.

С което рискува да изчезне.


За утвърждаването на Търновград като сакрален център на православната цивилизация най- много допринасят Асен І, Иван Асен ІІ и Иван Шишман. През 1371 г. е основана и книжовната школа на Евтимий, който още преди това се прочува с влиянието си.

Бондарев Никита, Россия и русские в истории Сербии. Часть I, http://russkiymir.ru/ru/rumir/diaspora/printable.php?print=1&id4=7604, 10.02.09.,

Цымбурский В. Л., Остров Россия (перспективы российской геополитики) // Политические исследования. 1993. № 5; Ильин М. В. Указ. соч. С. 234, 239, 369.

Замятин Д.   Николаевич, Стратегии интерпретации историко-географических образов России., журнал “Отечественные записки”, 2002 г., бр. 6, www.strana-oz.ru, 10.03.2009 г., Статията съществува само в мрежовата версия на списанието.

Вж. Стоилова, Т., Третият Рим. Мирните решения на руската имперска политика в Югоизточна Европа през ХVІІІ в. , АИ „Марин Дринов”, С., 2001

И. И. Голиков, "Деяния Петра Великого", т. ?, ?., 1838 г., стр. 72. — ?. Пекарский, "Наука и литература в России при Петре Великом", т. І, СПб., 1862 г., стр. 237—239. — Московский Архив министерства иностранных дел, донесения из Вены за 1730—1736 гг. — C. M. Соловьев, "История России", изд. т-ва "Общ. Польза", кн. IV, стр. 1253—1257. — В. В. Руммель и В. В. Голубцов, "Родословный сборник русского дворянства", ч. II, СПб., 1877 г. стр.450. {Половцов} Суворов, Максим Терентьевич директор синодальной тииографии; † 14 апр. 1770 г. {Половцов} //Вече завърнал се в Русия, Суворов е назначен на почетната длъжност директор на Синодалната типография. Умира през 1770 г. и за заслугите си е погребан в Спасо- Андрониевия манастир

История Югославии. Москва, 1963. Т. 1. С. 300.

Филипов Никола,  Паисий Хилендарски, Издателство LiterNet, 29. 10. 2003

Вж. Динеков, П., К. Куев и Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1961, с. 388.

Караджич, Вук, Ст. Допълнение към Санктпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия с особени примери от българския език. В сборник „Българската история в трудовете на европейски учени". С., 1970, с. 154, 155.

Райков Димитър, Димитър и Константин Миладинови, C:\Documents and Settings\aaa\My Documents\Paisy\paisiy\D_ i K_ Miladinovi - 12.htm

Вж. Стойчев Т., Социални основи на политиката, списание „Ново време”, София, бр. 4, 2007 г., с. 25- 36

Вж. Стойчев, Т., Етническите конфликтии като проблем на националната сигурност, сп. Геополитика, бр. 10, 2009 г.

You are reading Без Национална доктрина България рискува да изчезне articles

 

Полезна информация по темата

Легитимация

За палежите на коли

Председателят на НААФ в разговор по СКАТ. Вижте запис на предаването на Велизар Енчев

Пресконференция

naaf1
от 12.01.2010г.
21.01. 2011. РАЗСЛЕДВАНЕТО ПРОДЪЛЖАВА! Четете тук.

От ПРИЯТЕЛИТЕ

ОТВОРЕНО ПИСМО

от ОСВО /Обществен съвет по въпросите на отбраната/
КООСО /Конфедерация на обществени организации от сигурността и отбраната/
Клуб Сигурност

НААФ на 4 очи

naaf_na4
Т. Стойчев и Н. Радулов в 'на 4 очи' с мнения за спецслужбите. Вижте >>>

Т. Стойчев в епицентъра...

stoichev_svetla

On English

stoic

Кой е тук

В момента има 65 посетителя в сайта