Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Tuesday, May 22nd

Информация за членове

Регистрирайте се за да можете да имате достъп до този модул. Той е само за членове на НААФ, подписали Програмата и устава.

Login Form »

Toogle Panel

Последно обновени:

Дипломацията в международните конфликти

Внимание, ще се отвори в нов прозорец. ПДФПечатЕ-мейл

 
Дипломацията в международните конфликти
през ХVІІІ- ХІХ в. и Освобождението на България

Димитър Стойчев
Международните отношения, външната политика и дипломацията са система от необходими взаимоотношения, връзки, цели, задачи, принципи и практическа дейност. Тяхната цел е създаването на най- добри външни условия за укрепване и развитие на вътрешнодържавните процеси. В своето единство и еднопосочност те представляват характерните за реализация на политическата воля елементи на действие.[1] Самата същност на дипломацията се състои в това, да не се допусне ескалация на външнополитическите конфликти и тяхното прерастване във военни, като същевременно се постигат и други поставени цели.
Дипломацията се явява една от най- сложните и отговорни човешки дейности, която обхваща всички страни и народи. За грешките на дипломатите плащат хиляди, като често при това дори и не подозират причините.
В документите от ХVІІІ в. от архива на руската Колегия по външните работи е записано, че изпълнението на тези ведомствени дела “по същество е най- важно”, поради което служещите там трябва да бъдат “умни и обучени в работата”.
Руският канцлер А.М. Горчаков, като предлага в Държавния съвет през 1860 г. проект за реформи на Министерството на външните работи отбелязва, че в това учреждение трябва да “се насочват “хора образовани, умствено развити и способни”.
Като се започне от средата на ХVІІ в. Русия играе толкова важна роля в политическия живот на Източна Европа, че нито един международен проблем не може да намери решението си без участието на Москва. Специално в Русия създаването на специално учреждение, което е отговорно за международните отношения води началото си от ХVІ в. През 1549 г. “посолските работи” са “заповядани” на Иван Михайлович Висковатий. Същият вече през 1561 г. получава звание “печатник”, т.е. канцлер. Неговият пост се наследява от братята Андрей и Васили Щелкалови. Макар през ХVІІ в. Посолският приказ бил вече оформен като действено учреждение, но царете продължавали да контролират непосредствено дейността му. При цар Алексей бил учреден специален Приказ за тайните дела, който бил управляван лично от него.
Особено нараства авторитета на Посолския приказ с възглавяването му от Афанасий Лаврентиевич Ордин- Нащокин. При Петър І цялата дипломатическа служба се организира по западен образец. Зад граница се разкриват постоянни дипломатически мисии, чиято липса през ХVІІ в. се чуствала особено силно.
От това време след един скандал с руския посланик в Лондон, когато той бил нападнат и обиждан се стигнало до законодателно уреждане на посланническата дейност и нейната неприкосновенност. Посолският приказ е трансформиран последователно в Посолска канцелария и в Посолска колегия, чиято дейност също преминала под непосредствения контрол на царя.[2]
Настоящата работа има за цел да осветли поведението приносът на западните държави и Русия за националното Възраждане и Освобождението на България, като покаже действията на тяхната дипломация за реализиране на собствените политически доктрини.
Избираме исторически период и подход заради несравнимо по- богатото откъм изучаване поле, както и поради наличието на публично достъпен материал, който да позволява осветляването на проблема всестранно. От дистанция на времето и при наличието на горните условия значително по- добре се вижда последователността и мащабността в действията на дипломатите и взаимодействието с политиката.
През визирания период Русия и другите велики сили внимателно следят процесите, полагат непрекъснати усилия за доизграждане на политическите, културни, икономически, религиозни и др. връзки и влияния върху българския народ. С победоносните си войни през ХVІІІ- ХІХ в. срещу Османската империя  Русия оказва огромно въздействие и помощ на балканските народи.
Особено важна роля като преден пост има нейното дипломатическо ведомство, чиято дейност често се припокрива, допълва или дори изземва функции на други институции. От тези позиции се провеждат мащабни политически операции, които включват изпълнението на различни разузнавателни и подривни операции. По това време Балканите, Близкия Изток и Източното Средиземноморие са в центъра на международната политика заради интересите на Великите сили.
Националните въпроси и националноосвободителните движения стават зависими от голямата международна политика, често предизвикват намесата на Великите сили и водят до нови международни усложнения.
В Източнният въпрос  на дневен ред излиза борбата за подялбата на османското наследство.
Русия постепенно се превръща в основен двигател за разпада да Империята и освобождението на балканските народи.
Руската политика отчита, че участвайки в подялбата на османското наследство си осигурява влияние на Балканите и Проливите, докато Англия и Франция се прицелват към Египет и Близкия Изток, без да се отказват от подялба и на балканския театър. Постепенно незасегнатите от турската инвазия европейски държави получават привилегии от Империята в своя изгода и се обявяват за нейното запазване. Едновременно Франция, Прусия, Англия, Австрия отчитат, че в противен случай особено ще се засили руското влияние и позиции.
Така постепенно се формират двете линии в международната политика- за подялба на наследството на Османската империя и за запазване на статуквото. Противоречията особено се изострят през ХІХ в., когато всяко действие на Русия срещу османска Турция среща противодействието на Западните сили.[3]
Последователно след подписването на Букурещкия договор, Акерманската конвенция през 1826 г. и Одринския мирен договор през 1829 г. с последващ през 1830 г. султански акт Сърбия била призната за васално княжество с наследствен княз.
Гърция се заражда като държава в огъня на въстанието от 1821 г. През 1826 г. Англия и Русия подписват протокол, че ще работят за превръщането й в автономно княжество, плащащо данък на Турция. Когато към този договор се присъединява и Франция, през 1827 г. страните подписват договор, утвърждаващ гръцката автономия и установяват консулски отношения с Гърция. Независимостта на страната се превръща в международен проблем. Под основният натиск на Русия на 03 февруари, 1830 г. в Лондон се подписва нов договор, който признава независимостта на Гърция, макар тя да включва Пелопонес, земите около Атина и част от Западна Гърция. Йонийските острови остават английско владение, а останалите гръцки земи остават под османска власт.[4]
По време на руско-турската война 1828-1829 г. до към 1834 г. се установява в Дунавските княжества временно руско управление, което способства за утвърждаване  на записаната в Одринския мирен договор автономия на Княжествата.[5]
По пътя на сътрудничество в хода на борбата срещу турците се утвърждава и Черна гора.
През 1841 г. идва първото признаване на общата граница с Австрия. През следващата 1842 г. се подписва договор с Турция, в който тя е записана като “независима област“. През 1851 г. владиката Данило Петрович се провъзгласява за светски княз, а през 1858 г. една международна комисия се занимава с определянето на границата между Черна гора и Турция.
Политиката на Русия по отношение на Турция обективно отговаря на интересите  на българския народ, което е продиктувано от стремежът за изтласкване на Турция от Балканите и разширяване периметъра на руското влияние.  Русия започва гледа на балканските народи като на свои “естествени съюзници”.
Нейната политика по Източния въпрос след Кримската война е насочена към оказване на натиск за прилагане на обещаните реформи в Османската империя досежно правата на християнското население. Това е ангажимент и на другите страни- гаранти, подписали  Парижкия мирен договор от 1856 г., но често техните интереси не съвпадат с интересите на българите.
Обратно, Русия им оказва всестранна помощ в просветното дело, за получаване на образование в руските учебни заведения, внимателно следи и подпомага борбата на българския народ за църковна независимост, отнася се благосклонно към проявите на движението за политическо освобождение, като съчетава политическите, дипломатически и конспиративни средства.
За да разшири ресурсите и инструментариума си Русия открива в  Европейска Турция и специално в българските земи нови консулства.
Понякога работата на посолствата и консулствата се пресича с изпълнението на военно- политически или типично разузнавателни задачи.
Като правило център на външнополитическото разузнаване се явява Министерството на външните работи и неговите представители зад граница. Измежду средствата в разглеждания период заслужава да бъдат споменати различните мисии и единични представители, изпращани специално с разузнавателна и пропагандна цел по земите на Османската империя, заселени с християнско- православно население; разпространяването на различни видове писма- обръщения(рескрипти), грамоти и др. от името на руските царе и императори; църковно- православната и образователна литература и др. Такова е например внушението към Турция, че навлизането в Крим не е насочено срещу нея, а срещу омръзналите с набезите си татари.
Тайното разузнаване цели събирането на сведения за вероятния противник, неговите цели и намерения, въоръжение и тактика, настроения, особености на различните политици и държавници до най- подробни характеристики,  техните връзки, проявявани слабости, взаимоотношения и др. Понякога в резултат на мащабни и съгласувани военни, политически или дипломатически инициативи се цели  предизвикване на определени действия от разузнаваната или други страни в изгода на техният инициатор.  При честите войни разузнавателната дейност във всичките и проявления е от първостепенна важност. Като се намират зад граница официалните представители на държавата- посланници, консули, пратеници и др., те чувстват пулса на обществените настроения, вътрешната и външна политика. Картината се допълва от информацията, която постъпва в резултат на провеждани целенасочени разузнавателни мероприятия. Така придобитите сведения  след съответната проверка и потвърждение се използва при формирането и изпълнението на политическите решения.
В началото на ХVІІІ в. Османската империя вече е завоювала огромни територии, чието население се намира на различна степен на социално- икономическо развитие, принадлежи към различни етно- религиозни групи. Знанията за Османската империя, натрупани в Русия имат значима роля. Широко известно е изказването на Ф. Енгелс за това, че “Турция е била до гръцкото въстание във всички отношения “терра инкогнита” и разпространените за нея сред широката публика представи почивали по- скоро на приказката “Хиляда и една нощ”, отколкото на исторически факти и само в Русия се намерили достатъчно хора, които да разберат истинското положение и характер на Турция”.[6]
Още с образуването на Киевска Рус разузнаването се превръща във важна държавна задача, която се провежда основно от външнополитическото и военно ведомства.  В документите от ХVІІІ в. от архива на руската Колегия по външните работи е записано, че изпълнението на тези ведомствени дела “по същество е най- важно”, поради което служещите там трябва да бъдат “умни и обучени в работата”.
Руският канцлер А.М. Горчаков предлага в Държавния съвет през 1860 г. проект за реформи на Министерството на външните работи отбелязва, че в това учреждение трябва да “се насочват “хора образовани, умствено развити и способни”.
Като се започне от средата на ХVІІ в. Русия започва да играе толкова важна роля в политическия живот на Източна Европа, че нито един международен проблем не може да намери решение  без участието на Москва. Създаването на специално учреждение, което е отговорно за международните отношения води началото си от ХVІ в. През 1549 г. “посолските работи” са “заповядани” на Иван Михайлович Висковатий. Същият вече през 1561 г. получава звание “печатник”, т.е. канцлер. Неговият пост се наследява от братята Андрей и Василий Щелкалови.[7]
През 1654 г. с указ на царя Алексей Михайлович е основан “Приказ тайных дел”. При Петър I за първи път с воинския устав от 1716 г. се урежда законодателно рарузнавателната дейност. В кръвопролитните войни с наполеонова Франция от особена важност се оказва своевременното получаване на информация за  политическите и военни планове на противника.  Когато генерал М.Барклай-дьо-Толи от 1810 г. става военен министър, той отделя огромно внимание на организацията и провеждането на стратегическото разузнаване.  Още през 1807-1810 г. генерал-адютант княз П.М.Волконский, като се намира в задгранична командировка набира материал и пише отчет "О внутреннем устройстве французской армии генерального штаба", който докладван Александър I дава основание да се реализира искането на  Барклай-дьо-Толи и се създаде през януари 1810 г. “Экспедиция секретных дел при военном министерстве”, преименувана в “Особенную канцелярию при военном министре” през 1812 г. Отново по инициатива на Барклай-дьо-Толли с Александър I за организиране на стратегическото разузнаване зад граница са изпратени специални военни агенти,  разположени при дипломатическите мисии като адютанти, граждански персонал или са представени като чиновници. В инструкцията на майор Прендел, изпратен по това време в Дрезден било казано: ...настоящата задача трябва да бъде покрита с непроницаема тайна, поради което вашите действия трябва да бъдат тихи и предпазливи...”.
А.И.Чернишев  успява да създаде в Париж мрежа от информатори, работещи във военната и правителствена сфера. Може би най- високо поставен руски агент е външният министър на Наполеон, Шарл Морис Талейран, който по време на ерфуртската среща през 1808 г. между Наполеон и Александър I сам предлага услугите си лично на руския император срещу огромна за времето си сума.
Барклай дьо Толи става инициатор и за създаването на агентурно разузнаване, водено от полевите армии и корпуси. В заповедта за "Образовании высшей воинской полиции" се говори за постоянното използване на агентура и диверсанти. През този период(1810 до 1812 г.) на территорията на руската империя са задържани и обезвредени 39 военни и граждански лица, които работели за чужди служби.  Трайна практика става създаването на агентурни мрежи на територията, контролирана от неприятеля. Пред самото начало на руско- турската война 1877- 78 г. за началник на общото агентурно разузнаване в Турция и на Балканите е назначен полковника от Генералния щаб П.Д. Паренсов. Скрит под самоличността на Паул Паулсон, той пътува от  Кишинев в Букурещ, където се подвизава под легендата на далечен родственик на консула Стюарт. За кратко успява да изгради агентурна мрежа, където активни негови помощници са българите Евлоги Георгиев и Гр. Начович.
На 26 юни 1877 г. с важна задача за Свищов е изпратен Константин Николаевич Фаврикодоров, легендиран с името на турския гражданин Хасан Демершиоглу. От там той предприема дълбок разузнавателен рейд и до други градове, като събира важни сведения, предадени след завръщането на Н.Д. Артамонов, помощник на Паренсов.[8]
В едно изследване от по- нов период се казва: “Ключовата роля на военното ведомство в сферата на осигуряване жизнеспособността на държавата, противостоянието на външните заплахи и предизвикателства, изработване на политическия курс на Русия обуславя механизмите и закономерностите във външнополитическата и планиращата дейност на висшето военно ръководство на руската империя, в това число и нейните разузнавателни аспекти.  По същата логика службата за военно разузнаване на Русия през ХVІІІ и ХІХ в. се развива като важна съставна част от службата в професионалния Генерален щаб”.[9]
Още когато се подготвя усвояване на Кримския полуостров Русия активизира работата си по линия на военното разузнаване.
През 1752 г. там работи поручик Шемяев, който поддържа конспиративна връзка с двама местни търговци, двама работещи при местните паши писари и един свещенник.
През октомври 1763 г. при генерал- губернатора на Киев Глебов с указ е назначен в качеството му на съветник П.П. Веселецкий, а от ноември при Киевската губернска канцелария е учредена “Специална секретна експедиция”, която да се занимава с “международните отношения”.
През 1765 г. Веселецкий разработва предложение за организацията на работата, одобрена от “Колегията по външните работи” и императрицата Екатерина ІІ.
Сътрудници са главно местни хора, които  се ползват с доверието на турските власти.
Англичаните също проявяват разузнавателен интерес и активност. Посланникът в Константинопол Робърт Енсли от средата на 1784 г. изпраща на разузнавателно пътуване в Крим своя разузнавач Дейвид Грей, придружаван от Хендерсон.
Мисията им обаче става известна  на руското контраразузнаване, ръководено от Г. А. Потемкин.
Особено активни са англичаните в Севастопол.[10]
Огромен материал за историята на Османската империя се намира в документите от посолствата и мисиите. Тя се допълва от доклади от посолски пътувания, записки на руски търговци,  попадалите по неволя в тези земи, поклонници по “светите места” и др.[11]
През през 1678 г. за цар Фьодор Алексеевич е преведена от полски книгата на Симеон Староволски “Двор цесаря турецкого”[12]
В Посолския приказ е преведена “Повесть о турках”. Арсений Суханов,  пътувал от 1651 до 1654 г. в Иерусалим и Истамбул донася около 500 ръкописи и книги.
В условията на договора от 1699 г. за Русия се създават благоприятни условия за разрешаването на Балтийския въпрос.  Усилията на Петър I се съсредоточили към възстановяване на отнетите в началото на ХVІІ в. земи и излаз на Балтийско море.  През юли, 1700 г. е сключен Константинополския мир. Русия придобива Азов и “прилежащите към него стари и нови поселения”, докато приднепровските поселения следва да разруши. Русия трябвало да сдържа казаците от “своеволия и нападения”, докато Турция приема ангажимент по отношение на кримския хан.
Османската империя е изтощена от многочислените войни,  въстаннически движения и сепаратистки метежи, но продължава да бъде опасен противник, поради което държавите от Централна и Източна Европа не поемат риск поотделно да воюват с нея.
В този труден момент се разкрива първото постоянно руско посолство в Турция. За постоянен руски посланник при Османската империя е назначен граф Петър А.  Толстой (1645—1729), който има впечатляващ държавнически и военен опит. На 29 август 1702 г. Толстой пристига в Одрин, където по това време се намира дворецът на султан Мустафа II (1695—1703). Той бързо организира информационни канали, което позволява на Русия да предприема мерки за предотвратяване на възможни конфликти.
Руският пратеник става свидетел на множество вътрешни сътресения в Османската империя, между които и яничарските бунтове през 1703 г., като дори ги прогнозира. За това, че в основата им стои социалното недоволство  сочи и факта, че един от най- популярните ръководители бил разорилият се тимариот Мустафа Каракаш. От септември, 1703 г. султанският двор се мести в Истанбул. Толстой успява за кратко време да състави и изпрати подробно описание на Османската империя, в което попадат важни сведения, не намирани в други източници.  Подробно се обръща внимание на налоговия гнет, засягащ немюсюлманското население, отношението към него, характеристиката на държавния апарат и персонални оценки за отделни представители на мюсюлманската върхушка, тяхната корупираност, положението на войската и флота, взаимоотношенията с европейските държави и техните посланници в Турция и особено тези, които са заинтересовани от изостряне на руско- турските отношения.  Толстой обръща внимание и на порасналата роля на религията. Заради провеждана враждебна политика срещу Русия под око били държани няколко посланници на европейски държави, между които французина Шарл Фериол.  От една страна Франция флиртува с Турция, стремейки се да я привлече на своя страна в битката за испанското наследство, а от друга подобно поведение пък щяло да възпре агресията и срещу Русия, което било неизгодно за Англия и Холандия, противници на Франция. Последната предпазливо подтиква Русия срещу Австрия, има съюзен договор с Швеция, подписан още през 1698 г. и подкрепяла враждебно настроеният срещу Русия претендент за полския престол Станислав Лещински.  Руският посланик докладвал, че Людовик ХІV е изпратил указания на своя посланник при в Турция да направи всичко необходимо да я противопостави на Русия.  В тази посока французинът трябвало да обработи и кримския хан. Толстой стига до извода, че Франция се интересува твърде силно от пазарите на Турция и перспективите да измести англичаните и холандците. Дори прави извод, че това е основна причина Франция да отвори повече консулства. Що се касае до икономическите интереси на Англия, Толстой сочи, че не случайно английският посланник е свързан с известната Левантийска компания, създадена още през 1581 г. и свързана директно с английското правителство. За доброжелателните отношения между турци и англичани допринасяло, че последните се явявали на Карловицкия конгрес в качеството им на международни посредници. При евентуален провал на преговорите и продължаване на войната между Русия и Турция морските държави получавали изгода, понеже тогава Петър щял да отслаби натискът си върху шведите, с които тези държави поддържали договорни отношения. Ангажирана с Русия Турция нямало да воюва срещу Австрия, която била едновременно съюзник на Англия и Холандия във войната за испанското наследство. Всички те се безспокояли от ускореното строителство на руския флот, бъдещ съперник в морската търговия. Що се касае до отрицателното отношение от страна на Портата за развитие на търговски отношения с Русия, според Толстой в основата били опасенията от създаване на допълнителна възможност за връзка с християнските поданници, които “турците считат за вътрешен враг”.  Европейските държави виждали в Турция важен лост за въздействие върху Русия и за недопускане на нейното прекомерно усилване. Не случайно ръководителят на унгарското въстание, княз Ракоци отбелязва, че руско- турската война от 1710- 1711 г. е ход на европейските държави за възпрепятстване на възможността Петър І да се меси в техния периметър.[13] В първата половина на ХІХ в. се очертали мащабни вълнения, които обхванали балканските владения на Османската империя. Има всички основания да се подозира, че зад техният сценарий стои Русия. Такива най- вече може да се намерят за гръцкото въстание на етеристите, чиято организация от 1814 г. постепенно обхваща Влашките княжества, българските и гръцките земи. В този мащабен план участват представители на всички балкански народи, което им показва пътя посредством обединени усилия да търсят своето освобождение.
Фактът, че за гръцкия въпрос заговорва етнически грък, заемащ висок държав пост в Русия, че генералът на руска служба Александър Ипсиланти се оказва начело, че другият предводител, Тудор Владимиреску, също е участвал и трупал боен опит в руско- турските войни никак не могат да бъдат случайни. Тези конфликти позволяват Русия да увеличи политическата си тежест, да включи целия си потенциал и очертае нови съюзници в борбата за османското наследство. Нейното присъствие във всички конфликти с Турция я очертават като гарант и надежда за балканските народи в стремежа им за национално освобождение. 
Русия е изтощена от войните, а външната среда не особено благоприятна за нови инициативи. Руският посланник в Цариград Г. А. Строганов получил инструкции “внимателно да премахва всякаква възможност или повод за война”.
В Азиатскияте департамент формирали становище, че покровителството на християните е съвместимо със съществуването на Османската империя.[14]
По време на Виенския конгрес Йоан Каподистрия, грък по народност и втори секретар на Министерство на външните работи на Русия предлага страните участнички да обсъдят Източния въпрос. “Филики етерия” от създаването си през 1814 г. работи в условията на конспиративност, подпомагана от руската администрация. Организационни ядра са създадени в Пловдив, Сливен, Габрово, Елена, Копривщица, Ниш, Воден и др. За отговорник за българските земи бил определен Димитър Ватикиоти, известен от войната 1806- 1812 г.
Действията се развивали под благосклонния поглед на губернаторите на Одеса Ал. Ф. Ланжерон и на Кишинев, Ив. Н. Инзов. Домът на генерал М. Ф. Орлов, командващ Кишиневските войски бил посещаван от цвета на неговите съвременници, включително представители на национал- революционните кръгове. С етеристите били в контакт още руските офицери Ф. Ф. Вигел, Ал. Ф. Велтман, Вл. Ф. Раевски, Иван Павлович Липранди, известен още като личен съгледвач на императора и др.[15] По императорска инициатива дошли нареждания да бъдат разработени варианти за използването на българите в предстоящата война. През 1821 г. началникът на Главния щаб на армията генерал Иван Ив. Дибич разработил вариант за подкрепа от християнското население, като се  предвиждало отряди доброволци да подкрепят фланговете, извършват охранителни, разузнавателни и др. мероприятия.
Участникът във войните 1806-1812 г. генерал Сергей Тучков бил изпратен отново в Измаил, където създава нови контакти с българи.  След началото на военната операция той бил назначен за земски комисар на Северна България, като изготвя “Сведения за Северна България с добавки на някои необходими бележки”. На  22 април 1828 г. Тучков предложил на началник щаба на Дунавската армия генерал Павел Киселов да се създаде нова Българска земска войска в състав от 1000 души, въоръжена и оборудвана за сметка на гарнизоните в Тираспол и Хотин. Главнокомандващият ген. П. Хр. Витгенщайн получил съобщение от Главния щаб в Петербург, че император Николай І разрешава създаването на Земска войска с изричното условие при бъдещ мир с Турция участниците да бъдат преселени в Русия. Българите във Влашко под ръководството на Георги Мамарчев, Панайот Фокияно, Милко Петрович и др. започнали да организират чети. [16] Скоро се разбрало, че българите добре владеят оръжието, а като ползват неприятелския език можели да бъдат много добри разузнавачи. Познаването на  речните особености им подволявало безаварийно да превеждат кораби по реката. [17] В тези условия император Николай І предприел пътуване през българските земи, придружен от пехота и кавалерия, като посетил  Козлуджа, Добрич, Нови пазар и други населени места, разположени между крепостите Шумен и Варна.[18] Така добил представа за турските жестокости и насилието, извършвано срещу мирно население. Вече край Варна, стегната в пръстена на руската обсада на 20 септември 1828 г. на борда на флагмана “Париж“ получил от ръцете на Ал. Некович меморандум- декларация за готовността на българите да помагат на руските войски и молба за императорско покровителство. Императорското пътуване повдигнало духа на българите и дълго време Николай І оставал най- популярният император. Русия става единственото упование на българите. След завръщането си в Петербург император Николай І свикал съвещание на Тайния съвет, в който влизали В. П. Кочубей, Ал. П. Чернишев, Ил. В. Василчиков и Карл Ф. Тол. Там обосновали нови заключения за войната, повлияни от донесенията на дипломатите от Лондон и Виена.  За пореден път международната, вътрешна обстановка и дипломатически ходове оформили заключенията на висшите руски сановници и техните внушения пред императора, които отложили решаването на съдбата на поробените народи. Българското национално- освободително движение продължило да се развива, да набира доброволци, като задачи по него бил натоварен полковник Ив. П. Липранди, който на 10 януари 1829 г. представил в Главния щаб проект за необходимостта от формирането на български партизански корпус, който да  изпълнява разузнавателни задачи, диверсии и защитава местното население. През март, 1829 г. генерал Ив. Ив. Дибич разрешил на полковник Липранди да започне изпълнение на плана си. [19] Извлякъл поуки от предишните походи, генерал Дибич разпространил възвание към местното население без разлика на вероизповедание и националност да не напускат родните си места, като им била обещана закрила.[20] Руснаците се опасявали по време на успешните руски военни операции  през  1828/ 1829 г.  да подтикват местното население към масово въстание, но подкрепяли създаването на доброволчески отряди към войсковите съединения.[21] На 2 април били подписани декларация и манифест от император Николай І, с които Русия встъпва във война с обвинената  в нарушение на международните договори и застрашаване на руските интереси Турция. Руските войски навлезли в Княжествата, преминали Дунав и достигнали Шумен и Силистра, но по- късно били принудени да се върнат. През пролетта на 1829 г. предвожданите от генерал И. Дибич руски войски отново прехвърлят Дунав и достигат Айтос. На 8 август руските войски превземат Одрин и прекъсват съобщенията с другите части на Турция. Главнокомандващият предлага в записка до императора да не бъде плашена Европа с прекомерни искания, а Русия да се ограничи само със задържането на Влашко, Молдова и част от България по линията  Варна- Силистра. Християнското население на Турция се предвижда да бъде разделено на няколко малки държави, достатъчно силни с помощта на Европа да се защитяват и достатъчно слаби, за да не плашат Великите сили.[22] През юли, 1829 г. паднала важната за турците крепост Силистра и били пленени 8 хил. турски войници,  238 наземни и 31 палубни оръдия, снаряди, 80 бойни знамена и др.[23] Българските отряди изпълняват разузнавателни задачи, участват в разбиване на башибозушките банди, като били издадени няколко заповеди за масово въоръжаване на местното християнско население и са раздадени 5 хил. пушки и боеприпаси. След Ямбол генерал Дибич се насочил към Сливен, при атаката на който били използвани разузнавателни данни, получени от българите вътре в крепостта. Когато турците започнали да се оттеглят масово, били атакувани от въстанници, въоръжени с укрито оръжие още от 1821 г. и “Тайното братство“ през 1825 г.[24]

От това време дипломатът Ф. Фонтон пише, че османските територии бързо и лесно се превръщат в стабилен тил на руските войски. При започналата чумна епидемия обаче близо една трета от 120 хилядната руска армия се оказала засегната.[25]
От есента настъпила видима промяна в поведението на командването. Започнали внушения, че българите трябва да търсят помирение с турците и се подчиняват на законите.
Българското национално- освободително движение през 20-те години било подставено под руска зависимост.
При упорита дипломатическа активност и опити на Великите сили и особено Австрия да се намесят на 02 септември 1829 г. бил сключен Одринския мирен договор. Портата отстъпила на Русия устието на р. Дунав заедно с островите, образувани от различни ръкави, цялото източно крайбрежие на Черно море в Азия от устието на р. Кубан до пристанището “Св. Никола” заедно с някои крепости. Княжествата запазвали предишните привилегии, като Портата се задължавала да приложи правилата, визирани в Акерманската конвенция.
Русия получила право да търгува в турските владения, а Проливите се отваряли за корабите на всички държави. Обезщетението, искано от Турция за руските поданици възлизало на милион и половина холандски златни монети, а военното обезщетение на 10 милиона. Сроковете на плащане били обвързано и изтеглянето на руските войски.[26] Условията на Одринския мир предизвикали негативната реакция на цяла Западна Европа. Австрия загубила надежда за участие в разпределението на османското наследство. Метерних предложил колективна намеса на Великите сили, но граф Неселроде противопоставил аргумента, че опасностите за турската империя са вътрешни и външни. Външните можели да произлязат само от Русия, която току що била урегулирала отношенията си с последния мирен договор. Това парирало опитите на дипломацията на другите страни, заинтересовани от участие в процесите в региона.[27] Изтощението на Турция превръщало Русия в пълноправен господар в Черно море и целия Балкански полуостров, като отменя досегашните достижения на западната дипломация. Получилите автономия Княжества, Гърция и Сърбия, принудителното изплащане на задълженията нанасят силен финансов удар по хазната на Турция.
С отслабването на Турция било постигнато удовлетворяване на останалите Велики сили и бил спазен един от основните принципи на Виенския конгрес- измененията в рамките на съществуващите владения да стават с участие на всички.[28]
Настъпва период на стабилизация в Европа, следван от вълнения в Близкия Изток. Когато султанът на Египет Али паша изпраща през 1832 г. армия, която завладява Сирия и нахлува в Анадола, където разбива турските войски, Николай І не се колебае. На 20 февруари, 1833 г. една руска военна ескадра пристига в Константинопол, а 10 хиляден руски корпус дебаркира на брега на Босфора. Желанието на Николай І не е приумица, а държавнически акт, преценен от един специален комитет, създаден през 1829 г. да се занимава с проблемите, породени от войната с Турция и ситуацията на Балканите. Великите сили способстват за урегулиране отношенията между Турция и Египет, като в Кутая е подписана конвенция между воюващите. Руснаците се оттеглят, а на 8 юли Орлов подписва с Турция Ункяр Ескелесийския договор с тайна клауза Турция да не допуска чужди военни кораби до Дарданелите. Това е голяма военна и дипломатическа победа за Русия, която като помага на своя враг, си запазва правото да се намесва във вътрешните му работи. На 13 юли, 1841 г. Русия, Великобритания, Австрия, Прусия и Франция подписват Конвенция за проливите, която потвърждава забраната за минаване на чуждестранни военни кораби през Босфора и Дарданелите и заменя споразумението между Русия и Турция с международни гаранции. През лятото на 1844 г. Николай І подписва меморандум, съгласно който Русия и Англия ще поддържат Турция докато е възможно, а в случай на неуспех двете трябва да договорят разпределението на териториите, подвластни на Портата.
През 1850 г. започва спор за светите за християните места в Палестина между католици и православни.
Александър Меншиков е изпратен при турците с ултиматум, в който се иска да се разреши спора в полза на православието и Портата изрично да признае правата на многобройното си православно население.[29] Придържайки се към мирен план на действия Николай І на 09 януари 1853 г. провел разговор с английският посланник в Петербург Сеймур Хамилтон, като предложил подялба на “османското наследство“. След отказ Русия насочва усилията си към Наполеон ІІІ.
Междувременно в пещерата Витлеем били поставени църковни реликви, като католическото духовенство получило достъп до тях. Това дало повод на Русия да продължи пропагандата за “защита на православието”. Мисията на княз А. С. Меншиков била далеч не дипломатическа, което личало и по нежеланието му да се занимае с руско- турските отношения в развитие и да се срещне с външния министър Неселроде. След преглед на армията и флота в Одеса и  Севастопол на 18 февруари 1853 г. на борда на флагманът “Гръмоносец“ княз Меншиков влязъл в Босфора.
Тази демонстрация на сила била достойно оценена от представители на гръцкото, българско и други християнски малцинства. Княз Меншиков умишлено погазвал протокола. Отказал среща с външния министър с аргумент, че е отявлен враг на Русия. Изпадналият в паника султан, без да се доверява на внушенията на европейските си партньори на 03 март, 1853 г. назначил на поста Рифат паша. На другият ден, като демонстрира задоволство, княз Меншиков придружен от 25 генерали, адмирали и дипломати се явил на ауиденция при Абдул Меджид, като връчил ултиматум от император Николай І.
Франция и Англия не закъснели със свои инициативи. На 05 април 1853 г. в Цариград пристигнал лорд Страдфорд Радклиф, нов представител на английската кралица, който с елегантни дипломатически ходове успял да подготви европейската коалиция срещу Русия.
Когато станало известно, че лорд Радклиф е написал от името на турците отговора на руските искания, княз Меншиков наредил доближаване на “Гръмоносец“ до брега и с делегацията се качил на борда и отплавал за Одеса. На 11 април вестниците съобщили за съсредоточаване на руска армада в Севастопол, като не случайно, корабите носели български имена - “Каварна”, “Варна“ , “Силистра“, “Месемврия” и др.
[30] Г.С. Раковски живял в Цариград и съдействал за българските работи, а с идването на княз Меншиков участвал в съставянето на жалба от името на българския народ, като им било обещано съдействие.[31] Като имал тесни връзки с полските емигранти и техния водач М. Чайковски, който приел мюсюлманска религия и името Садък паша, той решил, привидно поставяйки се в услуга на Турция да употреби дадените му правомощия в полза на собствените си идеали.
Така през април- май 1853 г. слага началото на “Тайното общество”,  в което влезли Павел Грамадов, Н. и Хр. Тъпчилещови, Канстантин Ранов, Павел Куртович Чалъков, Цоко Каблешков, Иван Бацов, Драган Цанков и др. богати търговци и интелигенти. Раковски бил назначен за главен преводач на турската армия в района Видин- Калафат, Др. Цанков станал паспортен чиновник в Свищов, а Ранов бил в Министерство на външните работи. Докато пътувал по местоназначението си, Раковски изпратил Бацов към лагера на руските войски във Влашко, като преди това минал през Сръбското княжество.
Той искал да подготви тайни канали и активизира българите да събират и изпращат разузнавателни сведения за руския Главен щаб. П. Грамадов пък бил ориентиран към гърците. Изгражда се перспектива за балканско обединение.[32]
На 24 септември, 1853 г. главнокомандващият Паскевич пише на царя : “Ние имаме по- страшно за турската империя оръжие, успешността на което не може да бъде възпрепятствана от нито една държава в Европа: Това е влиянието ни върху славянските племена в Турция “.[33]
Пътувайки уж по служебни дела Раковски посетил различни места, а емисари на “Тайното общество” изградили мрежа в много български градове.
През декември в гр. Земун изпратеният от Раковски Иван Бацов се срещнал с руският консул в Белград Николай Мухин. Последният докладва до командващият Дунавската армия княз М. Д. Горчаков, като го уведомил, че с помоща на “Тайно българско общество” може да се гарантира широко българско участие при конфликт с Турция.
Раковски обаче бил заподозрян като “руски шпионин”  и изпратен под стража към Шумен, а от там за Цариград. .[34]
Спасило го това, че бил назначен с ферман от Цариград и по логиката на турската бюрокрация трябвало да бъде съден там.[35]

След като Меншиков напуска преговорите, следва руската окупация на Дунавските княжества като вид гаранция. На 30 ноември 1853 г. започват руско- турски сражения. Великобритания и Франция се присъединяват към Портата, а Австрия упражнява силен дипломатически натиск върху Русия. Николай І се обявява за защитник на Кръста срещу неверниците.[36]
Русия губи войната. На 11 септември 1855 г. нейните войски напускат Севастопол, като потопяват малкото им останали съдове и унищожават защитните съоръжения. Николай І умира през март. Александър ІІ  и съюзниците са готови да сключат мир с активното съдействие на австрийската дипломация. От февруари до края на март в Париж се провежда мирна конференция и на 30 март е подписан Парижкия мирен договор. Русия губи устието на р. Дунав и част от Бесарабия, военния флот в Черно море и укрепленията по брега, отказва се да бъде покровител на православните в Османската империя. Дунавските княжества са гарантирани от подписалите мирния договор страни.[37]

Българите отново добиват надежда. Самата Русия не спира да действа за спечелване на съюзник в лицето на балканските християни. Тя усилва институционалния си потенциал, като разчита да вдигне нивото на информираност, координация и насочи лостовете за въздействие на Балканите в желаната посока. Открити били нови консулски мисии, които били подчинени и информирали за дейността си едновременно Министерство на външните работи, посолството, към което принадлежали, Азиатския департамент и губернаторите. При война те кореспондирали също с командващите армии. Техните информации отивали до императора и съобразно неговите и на неговият съвет решения се връщали като задачи.
Особено внимание се обръща на потребността някои ходове на руската държава и нейните институции да бъдат прикрити зад граждански или чужди инициативи.
През април, 1856 г. Ег. П. Ковалевски пише до външния министър А. М. Горчаков за необходимостта от създаването на специално общество в Русия, което да подпомогне връзките с балканските славяни. Той припомня, че и на него самият като “руски агент”, бил в средата на единоверците с негови колеги им се налагало да ги убеждават, че войната от 1853 г. е започната за защита на вярата и правата на православното  население. 
Като контрамярка той предлага две статии, написани на сръбски и български, на които след  утвърждаване и съгласуване да организира отпечатването.
Пояснява, че създадено в Русия общество за единоверците в Турция, ще поддържа църквата, развива просвещението и спомоществователската дейност за бедните.[38]Особено внимание Русия обръща на необходимостта от разкриването на нови дипломатически представителства, чиито места са подбрани след внимателно изучаване на потребностите.[39] Свидетелство са получените от новоназначеният руски консул В. Ф. Кожевников  инструкции, където била изтъкнато важното политическо значение на Търново, за потребността да се съдейства за успеха на славянските и единоверните и народи и усилване влиянието сред тях. Специално внимание било обърнато върху вътрешния църковен спор между славянското паство, гръцката църковна йерархия и стремеж на българите да се освободят от църковното и гражданско владичество на гърците.
Изразено било очакване, че е възможно постигане на взаимни отстъпки от двете страни, като на българите бъде предоставено богослужение на славянски език в българските епархии, а те да признаят висшата духовна власт на константинополския патриарх. Обръща се внимание, че “чуждите пропаганди” се възползват от вътрешноцърковните борби между българи и гърци, като се опитват да наложат уния с Рим. На консулът се обръща внимание, че тези действия подриват православието и заветните чувства на привързаност на българския народ към Русия. Препоръчано е на българите да се говори за ползата от собствената народност. Кожевников трябвало да събира информация за тези събития, но да не допуска местни хора и той да бъдат замесени, да следи и донася за всичко на константинополската мисия и Министерството. По ходатайство на Министерство на външните работи Светият синод се съгласил да изпрати в Константинопол значително количество богослужебни и църковни книги, които се препоръчва да се раздават безплатно на църквите в Търновския край. Поставена е задача да се събира информация за нуждите на църквите и училищата, както и за Рилския манастир, който се считал отдавна за главна опора на православието в тази част на България. На консула е препоръчано да съдейства за църкви и училища да се обръща към Одеското българско настоятелство.[40]Пред Русия стоял въпросът да закрепи присъствието си в съзнанието на българите, да способства за запазване и развитие на културните, духовни и други връзки с тях.
На 21 април, 1856 г. Н.Х. Палаузов обръща внимание на В.И. Василчиков, че занимаващите се с търговия в Турция българи се домогват до руско поданство, но процедурите са твърде тромави и по силите на малцина.
Той обръща внимание върху домогванията на римо-католическата църква.
Палаузов сочи скритата опасност Русия да загуби естествената си опора отвъд Дунав, “принадлежаща ни по правото на единоверието”. Препоръчва да бъдат  разкрити “консулски и агентски постове” в Тулча, Варна, Русчук, Сливен, Манастир(Битоля), Филипопол, Адрианопол, Охрид, Солун и агентсва в Силистра, Свищов, Видин, Ескизаара, Бургас, Рилски манастир, Сопот, Разлог, Ниш, Атон, Велес, Кавала, Сърбия, Босна и Албания. [41] Бъдещият председател на Българското одеско настоятелство се ползва с доверието на руските власти. На 26 април, 1856 г. външния министър А. М. Горчаков получава доклад за необходимостта от създаването на специално общество в Русия. [42] По нареждане на императора с новорусиийския и бесарабски генерал– губернатор Ал. Г. Строганов е съгласуван проекта за Одеското благотворително общество.
Последният препоръчва проекта да бъде възложен на “одеското духовно първенствуващото лице”, като се избягва “всичко, което може да придаде на това предприятие официален характер”. Уставът е изработен от граф Строганов, но препоръчва да се приеме временен правилник, който да позволи незабавно започване на работата.[43]Това доказва, че Одеското и други дружества на българите, прикрити като обществени инициативи са старателно планирани, подготвени и съгласувани на най- високо ниво руски мероприятия.
На 27 декември 1856 г. уставът  на Обществото е завършен и изпратен от високопреосвещенния Инокентий. Той е написан така, че да не допуска обвинения на инициаторите и дейците в политически цели и е съпоставим с  учредените на Запад благотворителни общества. Палаузов обръща внимание действията на Обществото да бъдат пазени от турците.
Граф Строганов и Василчиков покровителстват инициативата, но пожелават имената им да не стават известни зад граница.
За финансиране дейността на Обществото и българското дело, Н. Палаузов предлага да бъде обложен с данък човешкият порок на картоиграчите, като се облага допълнително с 5 сребърни копейки всяка колода карти.[44]На 27 март, 1858 г. А. Г. Строганов, губернатор на Новорусия и Бесарабия е уведомен от вице- губернатора, че на 6 март на карантинния пост на Кубейската митница се е явил гръцкия поданник, българинът Раковски, който дал показания, че бяга от Молдавия заради преследване от австрийското консулство и турските власти за издавано от него списание с антитурска насоченост. С поръчителства от местни българи Раковски е освободен и отива в Кишинев, като от него са взети писмени показания, два пакета с книги и други писмени материали.[45] В показанията си той описва причините за неговото преследване от страна на турските и австрийски власти, свързани с издаваните “Горски вестник”, “Български дневник” и “Дунавски лебед”. Накрая моли за покровителство от император Александър Николаевич.[46] На 22 юни, 1859 г. Раковски моли министъра на народното просвещение, Е.П. Ковалевски (Ефграф Петрович) да разреши издаването на вестник “Дунавски лебед”.[47]
А.М. Горчаков пише, че не вижда причина да не се разреши на руския поданик с българско гражданство Раковски да издава в Одеса литературен вестник на български език под название “Българска древност”. [48] В записка до император Александър ІІ е отразено виждането му за задачите на политиката на Русия на Балканите. “Аз съвсем не подценявам политическите разсъждения на г- н Балабин. Славянският елемент навсякъде, особено в Ориента е безспорно едно от нашите най- мощни средства за влияние. Той се радва на нашите симпатии. Ние му ги доказваме при всички случаи в рамките на възможното. Той е убеден, че когато дойде моментът за възраждането, между всички европейски правителства единствена Русия не ще бъде против него. Какво повече трябва да се направи днес?
Да тласкаме християните и по- специално славяните към въстание, без да сме в състояние да ги подкрепим финансово и военно, не ще бъде нито приятелска услуга, нито постъпка, отговаряща на положението на Русия. Съобразно заповедта на Ваше величество аз вече заявих на кабинетите на Великите сили в Европа, че в случай на разпадане на Османската империя ние не ще претендираме за никакво териториално нарастване, стига другите сили да поемат същото задължение. Това не означава ли, че Ориентът трябва да принадлежи на християните под тази форма, в която те ще се организират, и това не означава ли да се подготвят пътищата за успеха на тяхното най- съкровенно желание? Да се отива по- далеч в настоящия момент не ми се струва политически правилно пресметнато, нито практически възможно”. Документът носи бележка на Алексъндър ІІ: “Аз също съм на Вашето мнение, защото какво можем да направим за славяните в този момент, освен да обявим едновременно война на Турция и Австрия, както би желал княз Барятински( Александър Иванович), което предвид вътрешното положение не ни е възможно. Остава следователно моралната подкрепа, която те имат и която ние трябва да се стремим те да чувстват при всеки случай ”.[49] В доклад до А.М. Горчаков се коментира появата на славянски и гръцки организации в Цариград, които подготвяли християнското население в Турция за “събития, които изглежда заплашват Османската империя”. За най- активен сред славяните се сочи Раковски. Той бил в Белград и сам твърдял, че бил упълномощен от сръбският княз Михаил “да насърчава християните в Турция”. Като второ забележително лице от българите бил посочен българският пратеник от Пловдив, д- р Чомаков.
Било решено да се учреди “Славянски съюз”, в който да участват сърби, българи и далматинци. Революционната им дейност трябвало да се прикрие като литературен кръжок, наречен “Славянско читалище”. Първоначално се записани около 80 души, от които Д. Ив. Гешоглу, братя Тъпчилещови, Христо Д. Караминков, Никола Бракалов и др. За пред властите начело на организацията застанал австрийския поданик Джовани Радович.
Гърците в Цариград също искали да правят организация, като я прикриват зад литературна и археологическа дейност.[50] Когато се получава информация, че някои кръгове от българите, между които и Раковски пречат на инициативата за преселване на българи в Русия, на старши драгомана при посолството в Букурещ Кира Динжан е поставена задача да следи за поведението на българската диаспора и им въздейства.[51] Консулът Х.Х. Офенберг  информира, че известният на Азиатския департамент Раковски изразил намерение да издава вестник “Будущност” и се сближил с някои румънски публицисти и влиятелни лица. Той получил покровителство от сръбския агент Магазинович, който организирал среща между Офенберг и Раковски. Последният признал някои свои заблуди, като допълнил, че винаги е бил предан на Русия и си позволявал да следва свои убеждения само в  лични начинания. Казал също, че осъзнава връзката между руските и български интереси и поел ангажимент да съдейства на руското правителство. Офенберг оценил поведението на Раковски като неискрено и целящо лична подкрепа, а сближаването на румънския и български народи като вредно.[52]Руската държава финансира печатни български издания. Така за намиращият се по това време в Одеса редактор на “Български книжици” Мутев Бахметев предвижда да предаде 300 сребърни рубли така, че “да не навреди нито на личността му, нито на българското дело”.
На Ивановски изпратил 200 сребърни рубли по нарочен канал през кантора “Надежда”, като тези пари са пожертвани лично от великия княз Константин Николаевич. Други 300 сребърни рубли са изпратени посредством консула във Филипопол за учебната дейност на българските училища”.[53]Русия осигурява мероприятията си и с научен потенциал. През април, 1860 г. А. Н. Пипин в “Новые славянские изследования”, публикувани в “Съвременник” и “Братски труд” напомня, че съвременните славяни продължават да страдат. Като отдава дължимото на В. Априлов и Ю. Венелин, авторът сочи имената на В. Попович и Хр. Даскалов, в чиито публикувани в “Русской беседе” разкази се сочи печалното състояние на българите, подтиснати от турско и гръцко иго. Отношението на турските гърци към българите се сравнява с отношението на немците към западните славяни.[54]
От докладна записка на ген. Е.П. Ковалевски до министъра на народното просвещение научаваме, че има виждане в Москва да започне издаване на вестник, гарантиращ посредничество между “руската публика и славянските земи”. Авторът настоява посредством “Санкт Петербургски ведомости”, да се учреди специална рубрика “Славянски земи”.[55] През декември, 1860 г. е взето височайше решение да бъде възстановена ежегодната помощ от 10 хил. рубли, отпускана от 1847 г. за българските училища. Дипломатите получават право и на извънредни разходи.[56] С.Н. Палаузов пише молба да бъде назначен в южните митнически окръзи, като аргументира, че така ще може да препраща български списания и учебна литература в Белград, Браила, Константинопол и части от свободна Сърбия.[57] Още през декември, 1860 г. при императора е взето решение да бъде установена връзка с капитан Илия. На консула Н. Геров е отдадена заповед да установи тайни отношения с него.[58]От Букурещ Н.К. Гирс пише за вероятно въстание през пролетта, като прогнозира, че то не може да придобие масов характер докато сърбите изчакват. Според руски източници здравомислещи българи се страхували  да не си навлечат проблеми и сдържали младите си съотечественици.
За намаленото влияние на младите били обвинени издателят на вестник “Дунавски лебед” Г. Раковски, Иван Карапанчев и други от същия кръг. Те били обвинени, че за да се харесат на западните  държави тълкуват изопачено руската политика, поради което болшинството българи ги приемали като предатели и врагове на славянството. Гирс сочи желанието на българите за обособяване отделно от Константинополската църква.[59] През юли, 1862 г. А.М. Горчаков изпраща указания руските консули да не подкрепят подготвяното въоръжено въстание на християнското население на Балканите. Това е оценено като прибързано и с възможни катастрофални последици за самите християни.[60] През януари, 1863 г. М. И. Золотарев прави оценка, че ако такова въстание се готви, то е възможно в районите, граничещи със Сърбия и Черна гора. Руският служител отчита разликите в статута на отделните националности и липсата на координирани действия помежду им. Като се спира върху Черна гора, където прекарал година и половина, той оценява евентуална гражданска война като действие с неблагоприятен изход, “освен ако не бъде получена отвън ефикасна материална помощ.[61] Е.П. Новиков информира А.Д. Блудов в Атина, че според сведения от Белград “някой си Раковски е бил изпратен в Атина от сръбското правителство да провери дали двата народа могат да предприемат обща акция, като вдигнат въстание в Турция”. Новиков поискал полковник Влангали да изтъкне пред Илия Гарашанин “всичките лоши последствия от такава постъпка”, но телеграмата пристигнала след като Раковски бил заминал. Неговата мисия пред гърците не успяла, тъй като сърбите настоявали за създаването на гръцко- славянска федерация, докато гърците искали реализация на своята “мегали- идея”. Новиков подчертава, че въпросната информация му е доверена от “турския външен министър Мехмед Али паша.[62] Подобни доклади изпращали и Ал. Иванов от Одрин и В. Кожевников от Русе.
Като обръщат внимание на ниското ниво на развитие на обществото на българите в Османската империя те препоръчват Русия активно подпомага процеса на образованието им, като се изпращат книги и учебници, на първо място в религиозните центрове и се осигуряват определен брой места за обучение на български младежи в Русия.
Съставен е проект за възпитание на млади българи, сърби и черногорци в Русия.[63]През ноември ноември 1860 г. Н.Д.Ступин докладва в Азиатския департамент списък с имената на българи, които да бъдат обучавани в руски учебни заведения на държавна издръжка. Посочени са имената на Иван Рашков, Матей Нончов, Христо Шушулов, Марко Малказин, Яков Геров, Константин Пенчов, Григор Николов, Стайко Белчов и Ангел Сотиров.[64] В своя записка С. Филаретов, студент в Московския университет ходатайства Райчо Николов да бъде записан в кадетски корпус, като припомня, че през 1854 г. тринадесет годишният  младеж преплувал реката и предупредил руските войски за коварните намерения на турците. [65] А.П. Бутенев уведомява А.М. Горчаков, че 22 годишният българин от Копривщица Каравелов изявил желание да продължи образованието си във военно- учебно заведение в Русия. В съответствие със секретно указание № 509 от 8 февруари за допускане на млади хора от славяните в учебни заведения в Русия било указано на генералния консул в Адрианопол да събере сведения за него. Докато чака разрешението, Бутенев изпраща кандидата в Одеса да свиква с руския език и бъде поставен под непосредствения надзор от страна на неговите съотечественици.[66] По същата процедура е изпратен и Константин И. Кесяков, от Копривщица.[67] През август 1857 г.  Н.Х. Палаузов докладва до княз А.Б. Лобанов- Ростовски за поведението и отпътуването за С. Петербург на  Каравелов и Кесяков.[68] През декември, 1857 г. е съставена Програма на българското студентско дружество ”Московска българска дружина”- литературно-просветна организация, което си поставя за цел да запознае руснаците с българите писменно; да съдейства за развитието на българската литература; да призовава български юноши в Москва за усъвършенстване в науките; да създаде собствена библиотека от дарения и да възпитава в членовете си братска любов. Взето е решение всеки да внася по 10 сребърни рубли годишно за самоиздръжка.
Авторите признават, че този тласък е даден от правителството на Русия и от частни лица.[69] От справка на Духовно- учебното управление на Руския синод  е видно, че в Русия се учат 33 българи, 22 сърби, 3 гърци, 5 черногорци, 2 сирийци, 2 босненци и 3 молдованци. Посочено е също, че випускници на Киевската духовна академия от 1851 г. са Натанаил Стоянович и през 1857 г. Теодор Стоянов (Тодор Бурмов ).[70] В писмо от август 1863 г. Н.А. Муханов моли до А.В. Головин да бъдат зачислени на държавни разноски за обучение в гимназията в гр. Николаев по предложение на Българското общество в Букурещ роденият в Свищов В.(Веца) Друмов и Яков Петкович, подкрепени от барон Офенберг.[71] Министърът на народното просвещение предписва на попечителя на Московския учебен окръг Н. В. Исаков да отпусне средства за учащите от славянските страни в московските училища. Подчертано е, че това става по ходатайство на Славянския благотворителен комитет в Москва и Министерство на външните работи. Държавната хазна от 26 декември, 1860 г. ежегодно отпуска 5 хил. рубли “по всемилостиво назначание” за образованието на млади славяни в Русия.[72] През септември, 1863 г. А.П. Головнин нарежда на попечителя на Одеския учебен окръг А. А. Арцимович да запише в Одеска гимназия синът на Ботьо Петков, българина Хр. Ботев на държавна издръжка, за когото е ходатайствал вицеконсула в Пловдив (Н. Геров).[73] През октомври, 1863 г. Азиатския департамент уведомява М.П. Погодин, че за връщане в родината е взето решение да бъдат отпуснати на българския гражданин Каравелов 100 сребърни рубли. Дадени са указания парите да му бъдат връчени срещу разписка.[74] На 14 септеври 1862 г. в Одеса от Константинопол пристига българинът Христофор Петров, приет за стипандиант в една от Одеските гимназии.[75]
Руският генерален консул в Одрин получава инструкции да поддържа православната църква и съдейства за нравствено- духовното образование  на местното християнско население. [76]

През март, 1857 г. Ст. П. Изворски предлага на митрополит Исидор да бъде съдействано за откриване на българско училище в Цариград, като бъде нает частен дом в близост до параклиса “Св. Стефан”. Той подчертава, че това е необходимо като мярка срещу ширещата  се католическа пропаганда.[77] До едно време Русия прави активни опити за сближаване на отношенията между славянските и гръцките училища. [78] През март, 1860 г., от Варна А.В. Рачински информира, че местните българи искат да им бъде преотстъпена църквата “Св. Великомъченик Георги”. На искане да бъде открито местно българско училище, като следва дадените му от посолството в Цариград указания той способства за примиряване на отношенията между българската и гръцка общност. Рачински докладва, че друговерските пропагандисти използват българското движение в своя изгода и всичко това “предизвиква необходимост и възможност за по- решително действие, а не просто наблюдение”. [79] Той поставя въпроса за доставката на богослужебни книги. Светият синод прави 30 % отстъпка от каталожните цени на богослужебните книги за българите. Консулът предлага организиране в Цариград на продажба за руски църковни и училищни книги със съдействието на Макариополския епископ.[80] През ноември, 1860 г. се получават указания да бъдат уведомени руските агенти, че Одеското българско настоятелство според императорска заповед е упълномощено да поддържа православните църкви и училища в България. На попечителя е дадено право да използва императорската мисия в Константинопол и консулствата в Адрианопол, Варна и Видин за изпращане на вещи и книги за църквите и училищата.[81]На помощник-попечителя на Московския учебен окръг Е.П.Ковалевски е наредено за учещите в окръга славяни да бъдат осигурени облекчения, от каквито се ползуват техните едноплеменници в заведенията на Киевски, Харковски и Одески учебни окръзи.[82] Александър ІІ наредил на българското училище в Константинопол да бъдат отпуснати за издръжка ежегодно от хазната по 1200 сребърни рубли. [83] А.М. Горчаков уведомява Бутенев, че настоятеля на Соколския манастир край Габрово архимандрит Йосиф е изпратил прошение до императора да бъдат разкрити в С. Петербург, Москва, Киев, Одеса и Тифлис структури, които да обхванат пристигащите да се учат български младежи и набират приходи за манастира и Българското благотворително общество в Одеса. Горчаков възложил Бутенев ”да обърне внимание на тази обител и да съобщава всички сведения...”[84] Руският Синод взима решение да бъдат отпуснати 160 книги, които да бъдат разпределени измежду нуждаещите се православни църкви. За строежа на софийската църква “Св. Крал” е отчетено за събрани 1357 сребърни рубли, изпратени по предназначение. На училищата на С. Филеретов са отпуснати 319 книги и допълнително 1000 ср. рубли от завещаните от вдовицата на придворния съветник А. Пономарев.[85] През ноември тържествено е положено началото на българска църква в константинополския квартал “Фенер” “Св. Троица”, на което присъствал и Лобанов- Ростовски. Сръбският крал Милош жертва 1000 червонци, а карловацкия патриарх Йосиф обещал да призове за подаяния.[86] В началото на март 1860 г. Александър ІІ след станало земетресение в София научава, че са  повредени осем православни църкви и изпраща там секретаря на генералното консулство в Букурещ Шишкин и преводач- драгомана при консулството във Видин Йошев.[87]
Особено внимание Русия обръща върху българо- гръцкия религиозен конфликт, защото съзнава, че той води до разединение на така необходимият и съюзник в лицето на едно обединено от православието балканско братство. По същество това е конфликт повече социален, отколкото религиозен, макар в историческата литература да е пресъздаван по- често като църковен спор. Българите съвсем основателно, след като изпитват на гърба си гнета на фанариотите, които превръщат църквата в доходно предприятие, се борят за получаването на автокефалност за своята църква. При това руската страна, видимо последователна в желанието си, че на мястото на Османска Турция на Балканите трябва да се появят национални държави симпатизира на това начинание.
След като бил определен като особено опасен за единството на християните българогръцкия църковен конфликт Русия ангажирала целият си потенциал за неговия контрол, управление и разрешаване.[88] Министерство на външните работи възлага на Н.Д. Ступин инструкции в основата на неговите действия да бъдат проявата на искренно съчувствие към положението на местното християнско население и усърдното поддържане на православната църква.
Обърнато му е внимание, че при такива случаи, може да се позовава на чл. 5 от Договора от 18/30 март, за да постигне законност и подкрепа от страна на агентите на другите държави, с които да поддържа дружески отношения и избягва според възможностите стълкновенията по щекотливи въпроси.
Припомнят му задачите на генерален консул- да следи какво се случва в страната в сферата на гражданското управление, положението на православната църква, участта на християните въобще и отношението на българското духовно паство с гръцкото църковно началство, да издирва на туземни благонадеждни личности, които да служат като проводник на руското влияние. Специално внимание е обърнато да внушава на единоверците, че съчувствието на Русия се доказва с това,  че тя не се поколебала да встъпи в борба с почти цяла Европа в поддръжка на православието и че тези права и ползи, които получили българите от Портата в последно време са резултат на последните настоятелни искания на руския господар.
През декември 1856 г. Н.Д. Ступин докладва на Е.П. Ковалевски- турците вярвали, че Русия е имала възможност да приключи войната с разорение за своя противник, но го е пощадила заради султана, който е бил насилствено въвлечен.  Отстъпването на Бесарабия и новите жертви от страна на Русия турците приписват на великодушното желание на господаря- император да освободи султана от притеснителната дружба с англичаните.
Християните вярвали, че Русия нямала предвид териториално разширение за сметка на своето владичество, от което така се бои Европа.
Ступин отбелязва, че в отношенията между българи и гърци “несъгласията им са нарастнали до опасни размери”, от което
се възползва турското правителство с дейно участие на Австрия и Англия.[89] А.П. Бутенев пише за стремежите на българите да се освободят от игото на гръцкото духовенство, което било изразявано  в прошенията, които българите подавали в различно време до императорския двор и Портата, а и на княз Меншиков при пребиваването му в Константинопол.
Сега този стремеж приема по- големи размери вследствие на Хати- хумаюна, обещал за всички поданици на султана равни права.
В продължение авторът сочи, че макар българските представители да отричат участие или влияние на Запада в сегашното движение на българите, вече са му се подчинили.
В оценката се сочи, че българите, повлияни от обещанията на Хатихумаюна и потънали в мечти несъзнателно стават оръдия на западната политика.
Европа по- силно от преди устремява своя взор към вътрешното положение на славянските племена, населяващи Турция. Сякаш предчуствайки тяхното близко възраждане, тя бърза да ги подчини на влиянието си въпреки вековното съчувствие у тях към православна Русия. И тази пропаганда е още по- опасна, защото действа не с открита сила, а под прикритието на мирни формирования и човеколюбивите учреждения на Запад.
Като доказателство е посочена дейността на белгийския посланник Блондел, предприел пътуване в по- голямата част от Европейска Турция. Докато бил във Филипопол, белгиецът предложил на българина Николай Чалъков, едновременно руски поданник, преводач в австрийското посолство да поеме върху себе си и длъжността белгийски консул в града.
Отделено е място и за поведението на абат Боре, описан като “началник на местните лазаристи в Бебек”.
Абатът се обърнал към известният на Министерството на външните работи жител на гр. Свищов, българинът Апостол Конков, с когото се бил запознал след като останал у тях по време на едно пътуване през града и му представил писмо от общ познат и на двамата  поляк, който съветвал Конков да се “обръща към Боре по всички нужди на българския народ”.
Каквито и да били функциите на абата и на Конков, въпросната информация по най- бърз начин стигала до Н. Геров.
Посочено е също, че  френският посланник, посредством драгоманът на гръцката мисия католикът Бароцци, събира сведения за всички членове на Синода, за средствата, с помоща на които те са получили архиерейски сан, за тяхното поведение, способностти и степента им на влияние в църквата.
Бутенев убеждава българите, че трябва да се откажат от ненавременните мисли за отделяне от гръцката патриаршия...
От друга страна не щади усилията си да подтиква вселенския патриарх към миролюбиви отстъпки.[90] Е.П. Новиков пише за състоянието на източноправославната църква в Османската империя и необходимостта от реформирането й, като подчертава, Русия има мисия да запази целостта на православната вяра и бди за благоденствието на своите единоверци.
Едновременно са потърсени историческите корени на самочувствието на сръбския и български народи. Посочено е, че  гърците се стремят към господство в йерархията и постепенно убеждават Портата да им отстъпи мопополни позиции по отношение на Цариградската патриаршия.
Цариградските патриарси преследват денационализиране и асимилиране на славяните. Те въвеждат църковна служба на гръцки, назначават епископи гърци в славянските епархии и издигат съзнателни бариери пред развитието на славянската раса.
Тази подривна дейност им се удава в Македония, от Солун и Серес до Битоля и Охрид. Националнто чувство на славяните се е разбудило най- после с целия устрем на дълго сдържаната сила. Те искат да им се даде възможност да молят бога на собствения си език, да имат духовни водачи, които да ги разбират, обществено образование, пригодено към техните духовни нужди и към националния им характер, да бъдат признати за нация, различна от гръцката, която има свой отделен живот”.[91]
Руската страна съчетава своите с  националните интереси на балканските народи, като отчита международната обстановка. На 6 октомври, 1859 г. В.П. Балабин от Варшава изпраща оценка за международното положение, като анализира поведението на Австрия и Пиемонт. Той подчертава, че макар Русия да се стреми към мир, трябва да използва възможността да защити собствените си интереси и периметър, без да се страхува, че използването на националния въпрос е мощно оръжие, което по правило се обръща срещу този, който го използва. [92] Прави се разграничение между различните части на България. “Северна България от Дунав до Балкана, Средна или Тракия и Южна  или Македония”. Българите във всички части, макар и мнозинство, не могат да наложат богослужение на своя си език. Местата за свещенници се заемат от гърци, а обърнатите в мюсюлманство помаци, даглийци и ахрени четат молитвите макар и без да ги разбират на арабски или гръцки. Подчертава се, че страната продължава да се нуждае от свещенослужители и учители и се предлага откриване на висше училище- институт в Адрианопол със средства от руската хазна.[93] Към българо- гръцкия църковен спор руският интерес не е случаен. Като усеща отслабването на Турция, нестабилността в отношенията между изповядващите една религия гърци и българи, чиито спор има социални корени, католицизмът настъпва упорито. Русия си давала сметка за опасностите и организирала съответните мерки срещу домогванията на католицизма и други религиозни течения.
Руските дипломати дълго време не са могли да преценят дълбочината на конфликта между българи и гърци. Поради това полагали усилия да смекчат отношенията и се опитвали да прокарат обединителна линия. Така на 8 юни в секретно донесение Н.Д. Ступин уведомява, че дейността на гръцко- българското тайно дружество се характеризира с умереност. За изграждането на отношения с въпросното дружество на 22 юни Лобанов- Ростовски изпратил секретно предписание под № 323.[94]
На 10 юни, 1859 г. Ступин докладва, че получил информация за създаването на тайно смесено общество в Одрин, наречено “Съюз”, което си поставя за цел да обедини усилията и протестира за тежкото положение на местните християни. Ступин помолил за конкретни указания за действията и поведение. Настоял за организиране на ”щафетен канал” за бърза размяна на кореспонденцията и за разрешение за извънредни разходи, като предвиждал, че част от благовидните задачи са само прикритие на по- дълбоки цели. [95]
Когато подписването на уния от неколцина българи станало известно на руският консул в Солун А. Мустоксиди, той докладва, че според дадените му указания ще се постарае да накара българите да разберат, че грешат и могат да постигнат самостоятелна църковна йерархия само с последователни и умерени искания.[96] По предложение на княз Богориди и Изворски се предвижда да бъде открит православен пансион в Константинопол за противодействие на католическото влияние.[97]
Българската общественост по своему също се противопоставяла на проникването на католицизма. На 22 декември, 1860 г. български духовници, търговци и занаятчии подписали възвание против сключването на църковна уния с Рим. Те обявявили акта за негоден и твърдяли, че самовъзпроизвелите се представители на народа са нелигитимни. На остра критика били подхвърлени поддръжниците на унията Др. Цанков, Г. Миркович, М. Иванов от Ст. Загора, Н. Сапунов от Габрово и сподвижникът му Ст. Джейков. Сред подписалите възванието личат имената на Иларион Макариополски, Авсентий Велеский, йеромонах Иларион, от средите на занаятчиите Др. Чавдаров, Ив. Франжов, Е. Еленкин, П. Карадимов, Д.Х. Несторов, Г.Р. Хаджаров, Т.С. Бурмов- редактор на “Български книжици” и др.[98]
Русия полагала усилия да влияе върху подбора и назначението на първосвещенници. [99]
В.Ф. Кожевников уведомява за засилено влияние на униатите и католическата пропаганда в Търновски окръг, като отбелязва, че роля за това има българския църковен въпрос в Константинопол. След публикациите във в- к “България”, че не се предвижда възможност да бъдат получени отстъпки от гръцкия Синод, хората масово търсят покровителство в западната църква. Жителите на Трявна подготвили акт, подписан от няколко свещенници, учители(почти всички обявили се за това) и народни старейшини, който изпратили до Константинопол. Значителна част от населението на Дряново, Габрово, Казанлък, Стара Загова, Елена, Свищов и др. се обявява за подписването на уния като единствено възможен знак за противопоставяне на гръцкото влияние. Папските емисари и техните български помагачи пропагандирали, че целите на унията  са да се гарантира независимост в йерархията и въздействието на гръцкото духовенство. Вестник “България”, издаван от привърженика на унията Цанков се разпространява в Търново в 42 екземпляра, докато “Цариградски вестник”, поддържащ идеите на православието има само 2 абонати. Местните власти са равнодушни към църковния спор, доколкото католицизма отслабвала руското влияние.
А. Лаговский пише за разпространението на униатската пропаганда в Енидже Вардар, Солунско, като сочи, че българи не искали да изпращат децата си в католическо училище. [100]
В доклад от  Н.Д. Ступин пише, че българите трудно биха противодействали на враговете на славянската народност, докато последните имат на своя страна патриаршията и турската власт. Посочено е, че от това положение се ползват римо- католическите и протестантски пропагандисти.  В противовес на усилващото се западно и римо- католическо влияние Ступин предлага:”..да се разкрият местни висши православни училища за български младежи от двата пола в различни местности на България, Тракия и Македония, преимуществено в Търново като древна столица на българските крале, във Филипопол, като истински центърна България по отношение на славянското народонаселение и в Адрианопол, като крайна опорна точка на българското племе”. Отчита се, че това предложение не може да се осъществи без силна външна помощ и е изразено мнение, че за да бъдат доведени българите до нравствена или политическа самостоятелност едва ли е възможно единствено по пътя на народното образование- път верен, но толкова бавен, че преди да достигнат въжделената цел, между тях се появявявали опасения, че от православна България ще остане само един тъжен спомен.[101] Руската страна си поставя за цел да контролира конфликта между българи и гърци по повод църковния им спор. За целта са отключени обществени и дипломатически инициативи, финансират се печатни издания, които да повлияят в определена степен на този процес. Специално внимание е обърнато върху проследяването и оценката на публикациите в печата. Дори редакторите са подбирани с руско участие. В тази посока е докладът на А. Б. Лобанов- Ростовски до Е.П. Ковалевски, че “Български книжици” вече не способства за  разпространение сред българите на просвещение, съответстващо на народния дух, дълго подавян от гръцкото влияние и в защита на православието от латинските и протестантски учения, целящи да разколебаят  православната вяра сред българите. Първоначално тази линия е била възложена на Д. Мутев от Калофер, възпитан в Русия и получил докторска степен по философия в Берлинския университет, но в  последствие върху изданието намерил отражение конфликта между  българите и гръцкото духовенство. Стремежът на българите за независимост на българската църква е оценен като изместващ основното- защита на православието от друговерската пропаганда. С оттеглянето на Д. Мутев изданието било подложено на влиянието на Д. Цанков, в чиято типография се печата. За илюстрация е посочена статия на архимандрит Натанаил, настоятел на Добровецкия манастир, към която Цанков добавил заключения за първенствуващата роля на Римската патриаршия и явен намек за възможна уния. Руската страна предприела незабви действия- редакцията била отнета от Цанков, който накаран да се обясни пред члена на московските благотворители Рачински се оправдал, че поведението му е продиктувано от предоставилите му територия за типографията. Редакзията се поема от  Гаврил Кръстевич. Цанков бил повикан и от Лобанов- Ростовски, където обяснил грешките си.[102]
Руските мисии внимателно следят и за поведението на различни
интересни лица. [103]
Лобанов- Ростовски в донесение до А.М. Горчаков пише, че във Филипопол, след като патриарха разрешил славянски богослужения възникнала схватка между българи и гърци с подбудител някой си Цукала, който се опитал да хвърли вина върху руския агент. Направена е оценка, че конфликтът между българи и гърци излиза извън рамките на църковен спор и се превръща в опасна племенна вражда.[104]
Консулите по места са инстуктирани да следят за прояви, отнасящи се до църковния българо- гръцки конфликт.
От Варна А.В. Рачински докладва за появата на пропагандна брошура на български “Българите и гръцкото високо духовенство”,  критикуваща фанариотското духовенство и отправяща призив към българския народ да подкрепи църковната самостоятелност.  Акцията се оценява като интересна на фона на протестантската активност.[105]
Особено активен е контролът около българските лидери. А.М. Горчаков получава доклад за решенията, взети на събрание на българските първенци в Цариград, които считали, че  Иларион е окончателно признат духовен водач на самостоятелната българска църква и като такъв е в правото си да назначава епископите. Оценявайки националния характер на църковния разкол, Ростовски го счита за възможна движеща сила. Дадена е оценка, че Портата не възнамерява да прибегне към насилствено закрепване на старото статукво.[106] Русия винаги съзнава, че националните и етнорелигиозни въпроси, поставяни на Балканите имат съвсем друго звучене и крият конфликтен потенциал. Е.П. Новиков пише за църковните и славянски въпроси в Константинопол: “Според местните условия неминуемо всеки църковен въпрос добива политически отенък. Нашата мисия е облечена в официалния характер на двойна активност: политическа и религиозна. Като представител на православно- руското влияние тя е повече обвързана отколкото западните посолства и агенти, служещи на друговерски идеи. Западните държави имат това предимство, че под тяхно покровителство, но без явно участие действат съвършенно самостоятелно единоверни им духовенство и мисионери, които служат едновременно на своята религиозна идея, но и за политическото влияние на свите покровители”. Като определя отношенията между руската и гръцката патриаршии, дипломатът прави  извод, че съдбата на православието е оставена в ръцете на гръцкото духовенство, което ласкае Русия не от любов, а страх и се стреми да подчини чрез вярата и византийското- елинското мировозрение останалия православен свят. Новиков оценява, че зад личността на Иларион Макариополски, застанал начело на народното движение за църковна самостоятелност стои целия български народ. Русия няма повече изгода да играе ролята на помирител и отбелязва бездната, легнала между българския народ и гръцкото духовенство.
“Рано или късно това щеше да се случи: десетките години трупаната жлъч, раздразпалването на страсти, оскърбяване на самолюбието на българския народ беше длъжно да доведе до такъв изход. Не е ли по- добре вместо папата, да поменаваме православен, макар и автокефален свещенноначалник”. За да бъде решена кризата, Новиков предлага провеждането на общ църковен събор.[107]
Руската позиция да не се допуска замесване на името на страната при провеждане на определени мероприятия по бългаските земи се следва неотклонно. Рачински е принуден да отговаря за слуховете, че е станал причина за възбуждане на раздори между гърци и българи във Варненска област. Той оценява гърците като малцинство, съумяло с чуждо покровителство да поеме износната търговия в свои ръце. Специално място е отделено на гърчеещите се чорбаджии, чиито родители са българи или гагаузи, преимуществено говорещи турски език. Скнадалът не минава и без активната помощ на английската дипломация: “Като измолих и получих от слабия владика частно, собствено за мен славянско богослужение в църквата “Св.Георги” аз обърнах към себе си ревнивото внимание на английския консул Сутер, който видя в това стъпка към духовното ми общуване с българите”- казва дипломатът и припомня, че в. “Morning Advertiser” го е нарекъл оръдие на руския панславизъм.[108]
От Варна А.А. Олхин информира за развитието на българския църковен въпрос, засилването на католическата и протестантска пропаганда в Свероизточна България, като обръща специално внимание на статия в бр. 31 на  в- к “България” под заглавия “От Търновската епархия”, в която били публикувани примамливи обещания от страна на униатите. Това ставало на фона на ширещото се сред българите отчаяние и липса на вяра във възможността за мирно решение по спорът им с гръцката Патриаршия. Подчертана е и слабостта на местния митрополит. Консулът счита, че българите са склонни да приемат унията пред диктата на фанариотското гръцко духовенство. Отбелязано е, че във Варна посещение направил представител на методистката църква Претиман, който посетил училището и донесъл протестантски книги. Той споделил, че методистите се насочили към женските училища, като пояснил, че никой не влияе върху детето така, както неговата майка и споделил намерения да открият женско училище и в Шумен.[109]
Русия хвърля най- много усилия в защита правата на християнското население в Турция, което освен трайна линия в нейната външната политика е вече облечено и с международно- договорни отношения. Това й дава възможност винаги да се намесва във вътрешните работи на своя противник, както и да блокира възраженията на страните- гаранти.
Това особено личи след Кримската война. В инструкция от МВНР се подчертава, че традиционна цел си остава подкрепа за църквата и християнското население, създаване на благоприятни условия за разцвета на цивилизацията и търговията в Южна Русия. Що се отнася до акта на султана(Хатихумаюна), то с оглед постигането на очакваните ползи в инструкцията очертава официална линия на поведение:
“Русия няма никакво участие в изработването на акта с правата, дадени от султана на неговите поданици- християни. Ние се присъединихме към него. Той съдържа по принцип гаранции, които днес съставляват част от европейското гражданско право. Този документ трябва да служи като единствена основа на нашите постъпки пред османското правителство в защита на християните- поданици на султана. Главните нареждания на този акт, ...духовните привилегии...неприкосновенноста на църковната собственост, освобождаването от такси на поправките или строежът на култови сгради, образуването на смесени съдилища и допускането на свидетели християни, преустройството на съветите в провинциите и общините, въвеждането на равни данъци за мюсюлмани и за християни- тези разпореждания съответствуват на желанието на императорския кабинет. Те дори са почерпани от проект, изработен от нашите пълномощни представители на конференциите във Виена и ние можем само да се поздравим, че Турция и западните сили са били принудени да възприемат принципи, които ние първи защитихме в полза на религиозните и гражданските права на християните в Ориента. Ако съжаляваме за нещо, то е, че престараването по отношение на някои права, дадени на християните, събужда съмнения в искреността на османското правителство що се отнася до практическото им прилагане.”
С впечатляваща прозорливост в документа се подчертава, че болшинство от населението в Османската империя принадлежи към източно- православния ритуал и арменската църква, докато три от страните, подписали Парижкия договор, са католически и две- протестантски. Изразени са опасения, че в съветите към Портата може да надделее друга доктрина. Тогава се очаква  борба срещу политическото развитие на християнското население; толерантността и равенството между двете религии да се превърнат в илюзия и умишлено подклаждане на разногласия между различните християнски църкви.
Такъв развой се оценяв като грешка, която неминуемо ще задълбочи неизбежното развитие на националния и християнски елемент.[110] Турците също нямали интерес да подкрепят самостоятелна българска църква. На 18 август 1856 г. Е.П. Ковалевски информира, че когато българите поискали от султана възстановяване независимостта на тяхната църква, той предал молбата им на константинополския патриарх, който я отхвърлил с аргумент, че никога българите не са имали църковна самостоятелност и свой патриарх.
Руското външно министерство се ангажира и издирва справочен материал в опровержение на това твърдение и авторът отбелязва, че изпраща в приложение на писмото “три записки”.
На Бутенев са дадени инструкции да настоява пред константинополския патриарх за отстъпки, като го посъветва, че така не само ще изпълни разпорежданията на Хати-хумаюна, а и ще съхрани своето влияние над българската църква.                               [111]  Русия продължава да се грижи за доброволците- българи като използва целият си потенциал и влияние.
На 13 юли, 1856 г. от С. Петербург външният министър А.М. Горчаков изпраща секретно указание на посланника в Константинопол да влезе в “сношение с турското правителство и му обърне внимание върху чл. 5 от Парижкия трактат- за приемане на бегълци при преминаване на границата, за защита от страна на  турските началства и обезпечаване на безопасно преминаване в турските владения и въдворяването им в родината”.[112]
В.П. Балабин, като анализира поведението на Австрия и Пиемонт подчертава, че Русия трябва да използва възможността да защити собствените си интереси и периметър, без да се страхува, че националния въпрос е мощно оръжие, което като правило се обръща срещу този, който го използва. [113]
Турските власти разполагат с информация за намеренията на Русия да постави пред международна конференция въпроса с неизпълнението на постановките на Хати- хумаюна. Те предприели мерки да умиротворят разбунтуваните се северозападни провинции, за да отнемат ефекта от очакваната руска инициатива.[114] Русия активно следи за състоянието на източноправославната църква в Османската империя и настоява, че има мисия да запази целостта на православната вяра и бди за благоденствието на своите единоверци.
Едновременно са потърсени и историческите корени на самочувствието на сръбския и български народи, “имали силни и независими нации”. Посочено е, че  гърците, които се стремят към господство постепенно убеждават Портата да им отстъпи мопополни позиции по отношение на Цариградската патриаршия.
Този натиск разбудил националнто чувство на славяните и сега те искали онова, което не може да бъде отказано на никой народ- да се молят бога на собствения си език, да имат такива духовни водачи, които да ги разбират, обществено образование, пригодено към техните духовни нужди и към национален характер.[115]  През 1858 г.в отчет на МВНР на Русия е записано, че обещаните реформи в провинциите срещали непреодолимата съпротива на местните власти и мюсюлманския фанатизъм. Великите сили преследвали на теория две противоположни цели: запазването и развитието на османската власт и осигуряване  на привилегиите за християните. Шумно обявените реформи под гаранцията на Европа само усложнили положението, без да го разрешат.[116] Руските дипломати периодично били въоръжавани с информация за безчинствата на турските власти. През 1859 г. в Одрин е изготвен “Обзор за произшествията, отнасящи се до гражданското управление на страната и положението на жителите.” Специално внимание било обърнато на изказване на генерал – губернатора на Адрианопол Мустафа паша, който казва, че от възпитан в походна палатка войник трудно може да се очаква много в управленско отношение, но обещал да засили полицейските мерки. В доклада е отбелязано, че положението на местното християнско население не се е подобрило. То продължавало да плаща непосилни налози и изпълнява безплатни. Към това се добавяли необичайни студове, проливни дъждове, ниски добиви на пшеница, ечемик, ръж и овес, наводнения и накрая земетресение, което засегнало и София. [117]
Въпреки тържественото обещание на султана да подобри състоянието на своите поданници християни, изразено в Хати- хумаюна, това не става. Православните храмове продължавали да бъдат разорявани, жените на раите поругавани, жители лишавани от състояние. България пострадала най- много при преминаването на отоманските войски и мюсюлмански пълчища. По волята на руския цар през 1855 г. е бил създаден специален Комитет за обсъждане на средствата за подпомагане на българите. По инициатива на този Комитет било открито ново консулство във Видин.
С благодарност била отбелязана частната благотворителност, присъединила се към дейността на правителството и ролята на “Българското настоятелство”. Комитетът предложил и разширяване кръга на действие на Настоятелството, а Уставът му по волята на императора бил даден за разглеждане в Комитета на министрите. В доклада била проявена загриженост за обучението на младежи от славянски националности, на които се гледа като на проводници на руските инициативи.
За целта във  2-ри кадетски корпус били открити 10 ваканции, а в учебните заведения на духовното ведомство- 75.
Очаквало се получилите образование в Русия, възпитани в строгите правила на православието да противодействат на западната пропаганда и служат като свързващо звено с “нашите съплеменници”.
Консулските служби били задължени да следят неотклонно стъпките на католическите мисионери и им противодействат. Като пагубен е оценен църковния спор между българи и гърци. Отделено било акцентирано върху  активните действия на западните агенти и тяхната роля в Турция.[118]
Главнокомандващият на Втора армия в писмо до военния министър описал тежките условия за приемане на руско поданство от доброволци, гърци и българи, които участвали в Кримската война и предложил да им бъдат изплатени възнаграждения. Това се споделяло и от други министри. Сухозанет считал, че с получаване на поданство като се завърнат в родината си ще могат да се ползват от покровителство на руските мисии.  Той информирал за проявили преданост към руското правителство и оказвали услуги на войските по време на военните действия в Крайдунавските княжества през 1854 г.
Княз Горчаков настоявал когато те се завърнат на предишните си местожителства  да не бъдат свързвани с консулствата, а уведомено Военно министерство. Вероятно се е имало предвид възможността тези хора да бъдат ползвани и в бъдеще при провеждането на военно- разузнавателни и диверсионни мисии. Предвиждало се също те да продължат да получават “доволствията, от които до сега се ползвали”.[119]
Подобни взаимоотношения, координираност и разбиране между различните ведомства в Русия обяснява високата ефективност на нейните инициативи в международен план.
Русия продължила да трупа доказателства за нарушаването на международнопризнати договори от турска страна.[120]
А.Б. Лобанов- Ростовски уведомил великия везир Али паша, че ако славянското население в империята се надигне, това ще наложи поведение, отговарящо на традиционната симпатия на Русия към нейните събратя по религия. Той се спрял на “пълната несъвместимост между християнския и мюсюлмански елемент” и необходимостта да се въведе нов административен ред в Турция по пътя на ревизия и кодифициране на законите, радикална реформа в съдебната и наказателната система.[121]
Събираните данни за нарушаване на политическите и граждански права на православните в Турция служели за изготвянето на аргументи за пред външните партньори и пред самите турци, когато това се налагало.
На 20 май, 1860 г. А.М. Горчаков разпраща резюме от сведенията за положението на християнското население в България, Босна и Херцеговина, като екземпляри са предадени на правителствата на Франция, Англия, Австрия и Прусия.[122] На консулите по места са дадени указания да следят за турските инициативи по отношение на провеждане на анкети под натиск върху местното население и посочват всички злоупотреби и злодеяния. [123]
Реакцията на някои от страните била светкавична.
Англичаните проявили се съмнения за уж съгласувани действия между Франция и Русия, целящи натиск върху Османска Турция. Държавният секретар Джон Ръсел оценил циркулярното писмо като навременно, доколкото дало отговор на слуховете, че руските войски преминали р. Прут. При среща с Ръсел Брунов констатирал дълбоката загриженост на руския император за съдбата на християнските народности в Турция и обосновал, че най – малко Русия има интерес от ново усложнение на Изток. Държавният секретар подчертал, че Правителството на нейно британско величество ще се въздържа от изявления за тежкото положение в християнските провинции, докато само не константира фактите. На тази основа руският дипломат оценил, че английското правителство анонсира желанието си да се присъедини към участие в една предварителна анкета. [124]
Руските консулски доклади обективно представят ситуацията.
М. Хитрово е назначен за консул в Битоля през 1861 г. Като провежда множество срещи и разузнавателни пътувания, той събира  ценни сведения за стопанския живот, народностния състав, бита и културата на населението.
В доклад от 20 март(01 април) 1861 г. той съобщава, че Македония е една от най- живописните страни в Европейска Турция, която извън градовете била населена “само с християни”. Специално било подчертано, че гръцкият елемент намалява с  отдалечаване от морето.[125]
Била изтъкната потребността от запазването на устието на Вардар и Солунския залив, като на българските пристанища, тези в Черна гора и  Гърция Русия започва да гледа като на места с “особено значение” от търговски и от военен интерес.[126]
Руските дипломати събират информация за местното население по етнически групи(християни, турци и евреи), за търговията,  състоянието на църкви, манастири и училища като духовни средища. “Християните, пробуждащи се в духовно и нравствено отношение нямат добросъвестни ръководители, които да обърнат ревностно внимание на подобряването състоянието на църквите, манастирите и училищата, на реда на провеждане на храмовите богослужения, на приличното образование на духовенството и на необходимостта от контрол върху преподаването в училище, поради липсата на което възпитаниците излизат в живота с бедни познания и без всякакъв стремеж към по- положителни и задълбочени знания, та да могат да бъдат полезни за себе си и за своите събратя”. Отбелязано е, че населението на Видинският пашалък е предимно земеделско, подложено на натиск от турските власти, а в западната част, където граничи със Сърбия е гледано с подозрение и от нея. Съотношението християни – мюсюлмани, е отбелязано, че съотношението е 3: 1 в полза на християните. Опитът на турските власти да променят положението, като заселят 10 хил. татарски семейства не повлияло особено. Търговията, занаятите и земеделието били основните както на християните, така и на мюсюлманите. Макар представители на двете вероизповедания да владеели имотите си при равни права, авторът отбелязва, че при спорове мехкемето и меджлиса взимали страната на мюсюлманина. Турските власти не създавали проблеми на християните при издигането на техните храмове, а това ставало по инициатива на гръцкото духовенство. В селата храмовете не били популярни поради несъстоятелност на местното население. Събира се информация за отделни първенствуващи духовни и светски лица, както и оценка на местните хора за тях. Отбелязано е, че заптиетата прилагали насилие, събирали  ежемесечни такси от местното християнско население. Християните били допускани в меджлисите и местните съвети, но без право на глас. Всички дела се гледали на турски. Православният владика имал формалното право да присъства на всички заседания на меджлиса. За да бъдат избегнати своеволията на турските власти авторът предлага да се настоява за промяна и отделяне на съда от меджлиса, производството да се води макар и на турски, но с български превод, документите да бъдат подписвани от всички участници в процеса и скрепявани с печати. За всички вероизповедания и съсловия да бъдат  откривани училища, където децата да изучават заедно други науки, освен вероизповеданието. Това според автора ще допринисе за примиряване на остротата в отношенията между етносите.[127]
Тревожни били и сигналите от северозападните части, населени с българи. В доклад на М. Милошевич е отбелязано, че положението на християните под османско господство и по- специално живеещите в северната част на България непрекъснато се влошава от войната насам. Невежеството, алчноста и фанатизмът на чиновниците пречели на изпълнението на реформите, които султанът обещал.
Във видинският пашалък пашата успял да организира система за шпиониране и доносничене, за да тормози управляваните от него и стоварва върху тях всички злини. Това принуждавало жителите на този пашалък да отиват често и на големи групи на сръбската граница, за да търсят в това княжество убежище срещу непрекъснатите обиди. Княз Карагеоргиевич се боял да не си навлече неразположението на Портата и ги връщал под предлог, че нямали паспорти. [128]
Според В.Ф. Кожевников в Търновско се наблюдава нарастване на напрежението между българи и турци. Всички се въоръжавали. Дори възрастни турци коментирали необходимостта от война с християните, готвела се мобилизация и сбор на башибозуците. От Бурса били докарани 400 низами за смяна на гарнизона. Между хората се коментирало, че българите от Влахия пролетта отново “щели да се явят в Балкана и да продължат неуспялото въстание  от миналата година”. Бил арестуван поляк, у когото били намерени секретни писма от Сърбия и Влахия, адресирани до местни хора. Консулът се спира  на поведението и обществената дейност на свещенник Константин и П. Р. Славейков. Последният е характеризиран като краен привърженик на унията, “който иска да даде на българите възможност да се избавят от влиянието на гърците и Русия, като встъпят в нов период на историческо развитие”.[129]
Избухването на Френско- пруската война създава условия Русия да се освободи от някои ограничения на Парижкия договор.
По силата на Лондонския протокол от март, 1871 г. са отменени забраните да поддържа военен флот в Черно море.
Тя съчетава различен инструментариум в отношенията си с Османската империя. По време на въстанието в Босна и Херцеговира и Старозагорско през 1875 г. граф Игнатиев съветва султана да бъдат дадени “облекчения, самоуправление и децентрализация на християнското население”.
Тези въстания, заедно с Априлското въстание в България стават въстанническа верига на Балканите и бележат връх в национално- освободителното движение. Гюргевския комитет, организатор на Априлското въстание полага усилия да съгласува въстанническото движение в България с това в Босна и евентуална намеса на Сърбия. През април 1876 г. за Белград заминава Георги Живков, за да преговаря със сръбското правителство. Априлци търпят поражение от многократно превъзхождаща ги турска войска и башибозук. За пореден път се доказва, че национално- освободителното движение на балканските народи, макар и фактор не е в състояние самостоятелно, без решителна чужда намеса да постигне целите си и разгроми Османската империя. [130]
След погрома на Априлското първа задача, стояща пред българските патриоти е въстановяване на организационен център с останалите дейци от БРЦК и участници във въстанието.
От август 1875 г. било създадено “Българското човеколюбиво настоятелство”, което се намира под влиянието на хора, близки до Л. Каравелов. Избухнала Сръбско- турската война. Тази поредица от надигане на южните славяни засилва интереса на Русия към събитията на Балканите. Славянските комитети организирали редица акции. За въстаналите райони били изпращани доброволци и помощи.
През юни 1876 г. в Румъния пристигат Владимир Семьонович Йонин от Министерство на външните работи на Русия и придружаващите го Антон Т. Теохаров, бивш секретар на Московския славянски комитет и българският революционер Петър Енчев. Задачата била проучване на българската емиграция, нейната организация и консолидация.
След срещи с представители на различните крила на българската емиграция на 10 юли 1876 г. в Букурещ се провело делегатско съвещание и било учредено “Българско централно благотворително общество”.
Прикритие за дейността на дружеството по набирането на доброволци и организиране на национално- освободителната борба било “подпомагане на пострадалите от Априлското въстание”.  [131]
Бруталното смазване на Априлското въстание, съпроводено с неоправдано насилие спрямо цивилни българи от страна на Турция, руските военни мерки и продължаващото националноосвободително движение на балканските народи провокирали взимането на решение за свикване на Цариградската конференция в края на 1876 г.
Всъщност деята за свикването на Конференция Горчаков споделя при английският посланник Лофтус през август 1876 г., като дори предлага Англия да поеме инициативата за това.
Подобно предложение е направено и към австро- унгарското правителство.
Предложението се обсъжда в правителствените кръгове на шестте големи европейски държави, но се проявили познати противоречия.
Едва връчването на руския ултиматум към Турция принудило Англия да предприеме срочни мерки пред опасността от война.[132] На 04 ноември 1876 г. Дизраели уведомява, че кабинетът е решил да покани силите на конференция в Цариград, като всяка страна бъде представено от по двама пълномощници. В циркулярната нота за свикването на Цариградската конференция е посочено, че разискванията ще се водят по темите за независимоста и териториалната цялост на Османската империя, статуквото на Сърбия и Черна гора и даването на локална административна автономия на Босна, Херцеговина и България.
Още на 28 октомври 1876 г. Дизраели заявява позицията на английското правителство- мир, но на основата на договорите и спазване независимостта и териториалната цялост на Османската империя. Два дни по- късно Александър ІІ в категоричен стил заявява, че и Русия иска мир, но заявил готовност за самостоятелни действия, ако Турция откаже реформи.
Междувременно по инициатива на Н.Игнатиев княз Церетелев и Юджийн Скайлер изработват проект за автономия на България. По проектът били привлечени да работят още Т. Бурмов и Ст. Данев.
Втори проект Игнатиев представил на Горчаков, като България се разделя на две провинции начело с генерал- губернатори със съотвени центрове София и Русе.
Англичаните изпратили в Цариград лорд Солсбъри, който предварително обиколил столиците на Великите сили и техният посланник в Цариград Хенри Елиът.
Пред заплахата от евевнтуални руски успехи англичаните обсъждали всевъзможни планове: от окупирането с цел запазване на Цариград от английска войска до съвместна с Турция окупация на Босна и България.[133]
Без Бисмарк другите нямат нищо против сблъсък между Англия и Русия.
Преди заминаването си Солсбъри получил и подробни инструкции изготвени въз основа на проведените срещи и разговори, които сочели тяхната приемливост за европейските държави.
Пред защитаващите каузата на българските патриоти  става повече от ясна необходимостта да се разкрие истината пред чуждите правителства и международното обществено мнение. Някои от английските консулски и вицеконсулски  доклади датират от преди Кримската война, когато българското църковно- национално движение не било широко разгърнато и не е поставен въпросът за признаването на българската нация.
В доклад на английския консул във Варна от 1848 г. пише, че “провинция България” заема територия по Долния Дунав..., а на Юг граничела със Стара планина. Южно от тази планина била провинция Румелия.
В границите на Българската екзархия влизали Нишката епархия, която обхващала земите  по Горна и Средна Източна Морава.
През 1859 г. консулът Блънт определя като българско населението по Горна Източна Морава и като български дистрикт Лесковацки окръг.
Английският консул в Солун през февруари, 1873 г. пише, че българите... от Солунския и Призренски вилаети,.... разочаровани и огорчени от политиката на Високата порта се обърнали с писмо към българския екзарх и го уверили в поддръжката си.
През 1875 г. Блънт съобщава на Елиът, че българите в Солунския и Битолски вилает са мнозинство от християнското население.
В друг свой доклад пише, че българите от Струмица и Струмишки окръг са реагирали с неподчинение против османските власти.
През пролетта на 1876 г. Блънт характеризира въстанието в Малешево като “въстание на българи”, инициирано според него и турските власти от български комитет в Солун под руско влияние.
Английските консули внимателно следят ситуацията в Бургас, Одрин, Русе, Пловдив и др., като навсякъде се подчертава преобладаването на българите като национален етнос.
Руските консулски доклади по ред причини вероятно най- обективно представят ситуацията от този период.[134] Освен М. Хитрово, който в своите по- късни доклади винаги нарича славянското население на тези области българи по същият начин е определено населението на Серски окръг от април 1863 г. 
Руските консули в Битоля Н. Якубовски и В. А. Максимов в Битоля характеризират населението като преобладаващо българско.
Решението за свикването на Цариградската конференция поставя с нова сила необходимостта от актуализиране на данните за народностия състав на отделните области, за националните характеристики. Във връзка с предстоящите реформи в центъра на общественото внимание и като задачи на косулските и други служби на страните- гаранти този въпрос бил поставен с нова острота. Много материали били публикувани и в пресата, като те повлияват на проекта за реформи. В секретно донесение на руският консул в Солун от 20 ноември, 1876 г., се съобщава, че населението в Македония с изключение на беломорския бряг и някои центрове е преобладаващо българско.
Като очертава границата между гръцката и българска народности, Юзефович чертае линия с начало Охридското езеро и р. Черни Дрин, на Запад достига планината Грабе и езерото Дявол, а на Юг по течението на р. Биелица и р. Бистрица до вливането в Бяло море.
В друго свое донесение за Егейска Македония той поименно изброява 48 населени места,  като сочи, че в 15 от тях населението е гръцко, в 3 – българско, гръцко и влашко и в останалите – българско.[135]
В докладите на английското консулство в Русе се сочи, че в Русенско, Добруджа и Лудогорието численноста на българите е 1 117 000, а на турците 757 500 души.
Според консул Блънт към края на 1876 г. в Одринския вилает живеят 247 557 мюсюлмани и 417 453 немюсюлмани.
Според доклад на вицеконсул Калверт в Пловдивски санджак живеят 139 500 мюсюлмани, в което число и приелите исляма християни и 202 500 православни християни, като гърците са 25 000.
Въпреки фактите през март 1878 г. английското правителство категорично се обявява против Санстефанския договор. [136]

Във вестник “Нова България” са поместени публикации от вестник “Oriental star” на авторите Лежан, барон Реден и Фикър, чиито изследвания на народностия състав се отнасят до Европейска Турция.
В същият вестник са публикувани данни от книгата на барон Хенри Вормс “Политиката на Англия  на Изток” за населението на цяла Турция, чиято обща численост възлиза на 52 002 068 души от които 13 млн. турци, 1,5 млн. араби, 600 хил. тюркмени, татари и зингари, 5 123 000 румънци, 2 млн. гърци, 3 млн. сърби, 4, 8 млн. българи, като изрично е посочено, че 500 хил. сърби и 800 хил. българи изповядват мюсюлманска вяра.
Решението за свикването на Цариградска конференция , дейността на чуждите консули и надеждата за предстоящи реформи сериозно раздвижили духовете на българското население по всички краища.
Разпространявали се слухове, че предстои създаването на автономна България. Българската емигрантска преса в Румъния съобщавала за предложенията на Русия по уреждане на Източния въпрос. В цариградският  вестник “Курие д,Ориан” е публикувана статията “Що е българско”, подписана от “един македонски българин”. Сред българската емиграция и сред народа в страната започва обсъждане на въпросът за основите, върху които трябва да се изгради България. По този начин са изработени няколко важни документа, в които намират отражение политическите възгледи на оформените няколко класи и прослойки сред българите. Основно се оформят две виждания: за пълна политическа независимост и за създаване на автономно, но подчинено на султана българско княжество.
Първото искане отразява възгледите на революционно и радикално- демократическите слоеве, докато второто отразява интересите и възгледите на либерално- буржоазните елементи.
През септември 1876 г. в издаваният в Браила вестник
“Възраждане” под формата на анонимни писма уж от Цариград са обнародвани няколко статии по “българския национален въпрос”. В тях са предложени три модела на бъдеща България- от максимално радикален, предвиждащ дори въвеждането на християнска династия в Цариград през ново княжество под върховенството на султана по подобие на Сърбия и Влашко до провеждане на коренни реформи в местното самоуправление, гарантирани от Европа, които да не “нарушават външната форма и целокупността на Османската империя”.
Авторът предлагал и избран от народа събор, който да се състои от по двама представители избрани от Мизия, Тракия и Македония, който да се грижи за административните и политически работи, а с църковните да продължи да се занимава екзархията.
Идеята за политическа автономия на България била предложена и в Мемоара, представен от Драган Цанков и Марко Балабанов, който те изпратили на правителствата на големите европейски държави. В него се подчертавало, че  българският народ се стреми да добие “пълна автономия с народно правителство, гарантирано от великите сили, покровители на християните от Изток”.
Същото послание се съдържа и в обръщението на русенските българи към руското правителство от 5/17 ноември, 1876 г.[137]
В “Програма от Х за България” България, Тракия и Македония да образуват една държава, начело с принц, васален на султана, която се управлява по консервативна конституция, изработена от правителството и одобрена от народа. Според нея да бъде гарантирано равенството на всички жители, независимо от тяхната вяра и народност; законите, според които ще се управлява страната да бъдат съобразени с тази конституция.
В началото на ноември, 1876 г. БЦБО изработва и публикува “Временна политическа програма” според която се отхвърля идеята за автономия и реформи под сюзеренитета на султана и се иска пълна независимост.
На 18 ноември, 1876 г. БЦБО свиква в Букурещ Народен събор, който заседава 4 дни и приема “Политическа програма”, в която се се иска възстановяване на българската държава с помощта на Европа върху земите в Мизия, Тракия и Македония.
Предвижда се младата държава да се управлява според Конституция и закони, гласувани от законодателно тяло, избрано от народа. Програмата иска външна окупация на Турция под  предлог въвеждане на въпросната Конституция и предотвратяване на допълнителни кръвопролития и привременно правителство, което да поеме властта в страната.
Възстановеният в Русе Централен комитет иска създаване на автономна българска държава, чиито граници се определят на Север по р. Дунав от устието на р. Тимок до Килийския ръкав, по брега на Черно море до Анастасиевата стена, по р. Еркене до р. Марица, от устието на р. Марица до Орфанския залив, през Атонския полуостров до Солунския залив, по р. Бистрица, Гревенска река до гр. Струга, река Лума- приток на Бели Дрин, връх Кораб на Шар пленина, река Лепенец, река Ситница, река Ибър до гр. Митровица, границата между Сърбия и България и река Тимок. При откриването на Цариградската конференция на пълномощниците на силите- гаранти са връчени две изложения на френски език. Едното е наречено “Желанията на българите”, а другото “Желанието на българската нация”.  Второто е по- обширно, като предвижда образуване на автономна българска провинция, включваща вилаетите Дунавски, Софийски, Одрински, Солунски и Битолски без Призренския санджак. При сравнение двата документа имат прилика с изработваните преди това искания за реформи на Османската империя- през 1867 г. от Тайния централен комитет и през 1869 от Добродетелната дружина. Самият председател на БЦБО К. Цанков смятал, че в България липсват републикански тенденции и поради това народът иска монархия.[138] Цариградската конференция е първата международна проява, в дневният ред на която е включен българският въпрос, при което е изработен проект за неговото решаване.При срещи граф Игнатиев изтъква пред Солбъри, че зверствата на турците са прехвърлили всякакви граници, особено що се касае до търговията с взети в робство деца. За да засили ефекта от внушенията граф Игнатиев наредил на сътрудникът на руското посолство в Цариград полковник Шамил да извърши експериментална покупка. Придобитото дете било връчено на англичанина.Тези комбинации тласнали Солсбъри да съзрее, че не е възможно по- нататък да се запази статуквото на Балканите.
На противни позиции стоял Елиът, който бил свързан с министър- председателя  Дизраели и английската колония в Цариград, които имали икономически интереси със запазване на досегашното статукво.[139]
В тези фази по пътя на предварителните отстъпки в рамките на дадените пълномощия на Н. Игнатиев и Солсбъри се очертали линиите на програма за възстановяване на мира между Турция и Сърбия и Черна гора, за провеждане на реформи в Босна, Херцеговина и България.
Тази  програма  като съвместно предложение на Солсбъри и Игнатиев била внесена за разглеждане на предварителната конференция.
На заседанието на 18 декември Игнатиев представил две карти, на които били нанесени уточнените граници на двете автономни области, като след настояване на Солсбъри допълнително били откъснати областите Воден, Кукуш и Дойран.
България се предвиждало да бъде разделена на две области- Източна със столица Търново и Западна със столица София.
За всяка област се предвиждал главен управител, християнин, с пет годишен мандат, областите избирали Областно събрание, с изискване за над 25 годишна възраст, имуществен ценз и платени данъци. Вероизповеданието било свободно, като религията можела да бъде променяна след навършване на 18 години за мъжете и 16 за жените. Армията се  съсредоточавала в крепостите и големите градове, докато за другите се предвиждала милиция от равен брой християни и мюсюлмани. Висшите чинове се назначавали от султана, а другите командири от главния управител.
Проектът предвиждал международна комисия от силите- гаранти, която да приложи реформите.[140]
Междувременно в Турция започнали промени. От есента на 1876 г. младотурците засилили агитацията сред обществото за въвеждане на конституционно- монархическо управление, като  смятали, че така ще успокоят борещите се за национално освобождение и отклонят намесата на Великите сили.
В края на септември, 1876 г. била създдадена комисия, която да изработи проектоконституцията.
През октомври изпратили на посланниците на Великите сили в Цариград съобщения за решението на султана да се учредят камара на депутатите и сенат и да се организират в провинциите генерални съвети за контрол върху дейността на местните администрации.
На 19 декември Мидхат паша бил назначен за велик везир. Два дни преди откриването на Цариградската конференция  Мидхат, Сафвет и Едхем провели среща със Солсбъри и Шодорди. Те им съобщили подробности от изработеният проект и започнали да ги убеждават да го приемат.
Турските министри изразили увереност, че Русия не ще сломи съпротивата на Турция, а разчитали и на подкрепата на мюсюлманското население в Кавказ. Лондон и Виена поощрявали Турция.
На 23 декември, 1876 г. на първото заседание на Кнференцията турският пълномощник Сафвет паша отхвърля изработените от представителите на силите- гаранти реформи, като застъпва тезата, че не тежкото положение на християните, а чуждата намеса и пропаганда са причина за вътрешните вълнения.
По сценарий топовни салюти оповестили въвеждането на Конституцията, която въвеждала гражданско и политическо равенство за всички поданници на Империята, давала гаранции техните чест, имот и живот. Отделно в Цариград е организирано събрание, демонстриращо организирано противопоставяне на предложението на великите сили.
Солсбъри и граф Игнатиев настояли, че Конференцията се свиква, за да се предложи мир на Турция и нейният дневен ред не може да се съобразява с решение за приемане на Конституция. Подобни били становищата на австро- унгарския пратеник Зичи и французина Шодорди.
На второто заседание от 28 декември турската страна отново излиза с възражение против изработения проект, като сочи, че ако бъдат организирани два нови вилаета в България, то на компактните български маси щяло да се даде господстващо положение и това да изостряне борбата с местните гърци. Сочело се също, че расовият признак противоречал на новата Конституция. В този дух протекло и третото заседание.
На четвъртото турските пълномощници предложили контрапроект, който предвиждал решаването на второстепенни въпроси. Пълномощниците на силите- гаранти отхвърлили предложението и за пореден път направили опит да убедят турското правителство и султана да приемат изработените на предварителните заседания проектопредложения.
На 18 януари 1877 г. турското правителство свикало съвещание, на което присъствали висши държавни сановници, улеми, различните религиозни общини и др. Мидхат паша обърнал внимание, че предложенията на Великите сили са неприемливи, но ако не бъдат приети съществува опасност от избухването на война. Съвещанието отказало предложенията.
На 20 януари се състояло последното заседание на Конференцията, на което турските пълномощници съобщили решението на съвещанието. Така опитът за европейска намеса за мирно уреждане на въпроса претърпява неуспех.
Междувременно САЩ, Англия и Германия приели изпълнението на големи турски поръчки за доставка на оръжие и боеприпаси, за построяването на военни параходи и др. След провалът на Цариградската конференция новите османи станали ненужни и Абдул Хамид и феодално- бюрократичната реакция ги разгонили. Организирано било провеждане на избори и заседания на двете камари на Парламента. В долната камара заседавали 108 души, от които 63 мюсюлмани и 7 българи. Разбирайки, че е изправено пред неизбежна война турското правителство ускорило мобилизацията и снабдяването, като принудителните мерки засягали християнското население. Успоредно усилвали мюсюлманския фанатизъм.
Английските консули ставали свидетели на турските безчинства, но не взимали отношение, а консулът в Сливен Рийд дори обещавали на българите материални помощи, ако се откажат да следват политиката на Русия.[141]
Развитието на събитията от 1876 г. карало Русия да търси разбирателство с Австро- Унгария на основата за задоволяване на териториалните претенции. В началото на ноември 1876 г. Горчаков уведомил посланникът във Виена да предаде съгласие по окупацията на Босна от Австро- Унгария. По- късно била отстъпена и Херцеговина, като руснаците се застъпили само за един малък отрязък между Сърбия и Черна гора. Първоначално преговорите се водели  без другият член на Съюза на тримата императори, Германия. За основа се ползвало Райхщадтското споразумение от юли, 1876 г.
Крайната цел била Австро- Унгария да поеме ангажименти за доброжелателен неутралитет и да се ангажира да възпрепятства опитите за намеса на великите сили въз основа на Парижкия договор от 1856 г.
По време на преговорите се разбрало, че двете страни разбират различно задълженията по Райхщадтското споразумение да не се образува голяма славянска държава на Балканите. Руската страна възприемала този ангажимент само по отношение на Сърбия и Черна гора. Това било видно и от донесената карта специално за преговорите във Виена от генерал Обручев. В края на декември правителствата на Австро- Унгария и Русия се договорили съвместно да уведомят Германия. Немците, като съзирали в сближаването между Русия и Австро- Унгария опасност за своите интереси и перспективата за привличане към този съюз на Франция, което ги измествало на второстепенна позиция положили усилия да усложнят и забавят подписването на конвенция.
Едва на 3/15  януари 1877 г. в Будапеща била подписана тайна конвенция, която осигурила неутралитета на Авсро- Унгария в случай на руско- турска война. От друга страна Русия дала съгласието си за окупирането на Босна и Херцеговина от австроунгарците.
Договорът между Русия и Румъния, подписан на 4/16 април 1877 г. се състоял от две конвенции, които уреждали основните въпроси, свързани с преминаването на руските войски през румънска територия.
Император Александър ІІ свиквал редовни съвещания след провала на Цариградската конференция. Княз Горчаков отстоявал тезата, че Русия следва да се придържа към обща с останалите велики сили политика и изразявал опасения от възможен нов съюз между Англия, Австро- Унгария и Германия срещу нея.
Противници на тази линия били военният министър Милютин и граф Игнатиев, който от февруари се завърнал в Петербург.
На съвещание при Александър ІІ на 15/ 27  февруари 1877 г. било решено граф Игнатиев да бъде изпратен до Берлин, Лондон и Виена да убеждава великите сили заедно да упражнят натиск върху Турция да приеме изработените по време на подготовката за Цариградската конференция реформи.
Докато Игнатиев пътувал, между Русия и Австро- Унгария била подписана друга конвенция, датирана обаче като първата от 3/ 15 януари, като решението за австроунгарска окупация на Босна и Херцеговина се превръщало в окончателно.
В чл. 3 било постигнато споразумение при военна загуба на турците или разпадане на Османската империя да не се разрешава образуването на голяма славянска държава на Балканите. Двете страни се споразумели България, Албания и остатъкът от Румелия да бъдат организирани като независими държави. Тесалия, част от Епир и Крит да бъдат присъединени към Гърция, а Цариград с прилежащата зона да стане свободен град.
Когато бил подписан Лондонският протокол, той бил връчен на османското правителство с приложена декларация на Шувалов за условията, при които Русия би се съгласила да демобилизира войската.
На 29 март/10 април Високата порта отхвърлила предложенията на Великите сили и войната станала неизбежна. [142]

Упоритият отказ на Високата порта да приеме колективно изработените искания на силите- гаранти за подобряване положението на поробените народи водел до морално оправдание на руската военна намеса.
Този процес срещал разбиране и одобрение от прогресивната европейска общественост, която подкрепяла националноосвободителните борби, които от своя страна се разгърнали с нова сила след обявяване на Руско- турската война. Ген. Обручев представил на Александър ІІ две записки по плана за водене на войната, като за цел на стратегическите действия се определял Цариград.
Обосновавало се становището, че само на бреговете на Босфора може действително да се сломи турското владичество и получи мир, решаващ завинаги спора за балканските християни. Така завладяването на Цариград и Босфора  станали във военен смисъл безусловна необходимост.
На 30 март/ 11 април на съвещание при Александър ІІ било взето решение за обявяване на война, като за целта до 03 /15 април се предвиждала допълнителна мобилизация. Като дата за обявяване на войната била посочена 12/24 април.
Турците също започнали нова мобилизация, превъоръжаване и снабдяване на армията. Турският военен флот контролирал Черно море, като три нови бойни парахода били поръчани в Англия. Според руското военно разузнаване общата численост на турските въоръжени сили към навечерието на войната възлизала на 494 397 души, от които  186 хил. били дислоцирани в Дунавския район, Ниш и София.
Русия освен наличните 190 хил. души имала в резерв още 100 хил. допълнително мобилизирани и 40 хил. в румънската армия. Били сформирани 6 български опълченски дружини с численост 7 хил. души. За главнокомандващ от есента на 1876 г. бил назначен великият княз Николай Николаевич, едновременно командващ Дунавската армия.
Турция не разполагала със своя оръжейна промишленост, но охотно била подкрепяна от Германия, Англия и САЩ.
Тези държави заедно с Австро- Унгария започнали обработка на общественото мнение, където били прокарвани внушения в подкрепа на Османската империя.
В антируската кампания се включила и католическата църква, като по призив на Ватикана бил сформиран доброволчески военен отряд.[143]
Заелите позиции на дунавския бряг от Железни врата до дунавската делта руските войски за първи път преминали Дунав на 10/ 22 юни между градовете Браила и Галац. Следващият десант бил извършен в района на Свищов на 15/27 юни. След прехвърляне на по- значителни руски части били сформирани три отряда- Източен, командван от престолонаследника Александър Александрович, Западен с командващ генерал Криденер и Преден, командван от генерал Гурко.
Този отряд бил най- малоброен и разполагал с 12 хил. души, в това число и българските опълченски дружини. Тяхната цел било бързо настъпление през Търново и Стара Загора към Одрин.
Движението на отряда на генерал Гурко в Тракия било спряно от отряда на Сюлейман паша, който бил прехвърлен от Черна гора през Деде Агач с английски параходи.[144]
Израз на народните чувства и готовността за участие в национално- освободителната война на българския народ дава БРЦК, който на 12/24 април, 1877 г. излиза с възвание- призив за братско посрещане на руските воини и за масово участие в Освободителната война. Не всички българи били единни в оценката си за събитията. Свързаните с турците богаташи и висшето духовенство се отнесли отрицателно към обявяването на войната. Доростолско- червенският митрополит Григорий отправил послание към своето паство да противодейства на врага от Север.
От своя страна турските власти масово прибягвали към репресии и масови екзекуции на българи.
На проведено съвещание при цар Александър ІІ още на 3 и 4 октомври 1876 г. в Ливадия било взето решение за сформиране на българско опълчение, като бил обсъден и предварителният план, разработен от генерал Обручев. На основание взетото решение министър Милютин съставил поръчение на ген. Столетов да оргинизира няколко български дружини, чието основното ядро били българите, участвали в Сръбско- турската война.
Доброволческите чети имали за задача да разузнават местата за преминаване на руските войски, да охраняват пътищата, да противодействат на нередовните турски въоръжени отряди, да извършват саботажи.
В този порядък по известни са четите на Христо Иванов- Големия, Ильо войвода, Жельо войвода, Панайот Хитов, Симо Соколов в Трънско и Кюстендилско, Цеко Петков в Троянско и др. В Родопите пък действала с успех четата на капитан Петко войвода.[145]
Българите разузнавачи далече преди избухването на войната помогнали за събирането на подробни данни за числения състав, движението и дислокацията на турските военни части.[146]
Помощ на разузнаването оказвали българите Илия Д. Вълчев, Никола Ценков, К. Балабанов, отец Бане, Личко Сочев, Христо Йованаклъ, Никола Г. Кабакчиев, архимандрит Макарий, Стоян Везенков, Петко И. Вела, Васил Петков, М. Петков, Павел Икономов и много други.
Редица руски военни и граждански лица, включително  полковник Артамонов, началник на разузнаването на Балканския театър на военните действия. предлагали на главното командване на Дунавската армия да разшири участието на българите и ги организира за активно участие в освободителната борба. П. Р. Славейков пък директно предлага повсеместно въоръжаване на българското население.[147]
След обявяването на войната големите европейски държави излезли с обща декларация за пазене на неутралитет, но в противоречие с формираното по време на Цариградскаката конференция становище всички Велики сили изпратили свои посланници в Цариград. Това било  изтълкувано като косвена подкрепа за политиката на Турция.
На 2 май Дизраели прокарал одобрение Великобритания да напусне своя неутралитет, ако Русия окупира Цариград, нападне Египет или застраши свободното преминаване през Дарданелите и Персийския залив. На руският посланник Шувалов била връчена нота, определяща английските интереси. Пак по инициатива на Дизраели на Франция, Италия и Австро- Унгария били изпратени предложения за общи мерки по поддържане на свободното плаване в Средиземно море.
На 7 юли Шувалов представил отговор на английската нота, подписан от Горчаков. Руската страна напомнила, че въпросът за Цариград и Проливите били от общ интерес и следвало да се търси общо решение. Допълнително между Шувалов и Дерби била обсъждана свободна българска държава, но с територия от Дунав до Стара планина. Солсбъри също изтъквал, че вижданията на Русия за създаване на по- голяма България заплашват Османската империя с разпад.
Горчаков разбирал, че окончателно решаване на Източният въпрос не можело да има и че опасността от разпад на Османската империя ще принуди западните държави да нарушат неутралитета си.
Поради тази причина той се възпротивил от участието във войната на Румъния, Сърбия и Гърция.
Едва след предприето пътуване на Александър ІІ до Румъния и пребиваване в действащата армия позицията на Русия се изменила. Австро- унгарското, германското и английско правителства били уведомени, че целта на войната е създаването на свободна българска държава от двете страни на Стара планина. По същото време Гладстон написва своята антитурска брошура- “ Уроци по клане” и прави обръщение пред Камарата на общините в английския парламент, като посочва, че страната му винаги е била” надежда за свобода”.
След разисквания бил грасуван вот на недоверие на правителството, като то получило подкрепа с малък резултат. Обществото и управляващите в Англия били раздвоени по отношение на позициите си. Австроунгарското правителство проявявало едновременно недоверие към Русия и Англия.
В опитите си да внуши необходимост от общи действия срещу Русия, английската дипломация всячески настоявала, че формирането на нова българска държава на Балканите в съответствие с руските виждания ще бъде заплаха за целостта на Хабсбургската монархия. Александър ІІ побързал да декларира пред Австро- Унгария, че Русия ще се придържа към Райхщадтската програма. За посредник в диалога с английското правителство царят използвал английският военен аташе, полковник Уелзли.
Когато отрядът на генерал Гурко преминал Дунав и се насочил към Северна Тракия, била издадена заповед английската флота да се насочи към входа на Дарданелите.
Дерби заявил на Шувалов, че превземането на Одрин и заплахата или опит за налагане макар и временна руска окупация над Цариград ще постави на карта англо- руските отношения и ще принуди намеса с военна сила и да посредничество за подписване на мира.
В тези условия Дизраели успял да наложи на кабинета да приеме решение, че в случай на превземане на Цариград Англия ще обяви война на Русия.
Плановете му против Русия останали неосъществени поради противодействие на умереното крило в парламента и правителството. Духовете били успокоени след военните неуспехи на руската армия край Плевен и отстъплението към билото на Стара планина.[148]
Така основна цел на английката политика станало осуетяването на втора успешна руска кампания на юг от Стара планина.
Руското правителство предприело дипломатически и военни мерки за въвличане на Балканските държави, като въпреки несъгласието на Австро- Унгария преговори били водени със Сърбия и Гърция. Срещу тяхно включване във войната били поемани гаранции за бъдещи застъпничество и териториални претенции.Черна гора вече се била включила във войната. След първите руски неуспехи обаче гърците провели консултации с Австро- Унгария и Англия и естествено получили препоръки да се въздържат от военна намеса.[149]
Ожесточената съпротива на Турция осуетила плановете на руското командване за бързо спечелване на войната. Главнокомандващият Николай Николаевич и неговият началник щаб, генерал Непокойчицки вече обосновали необходимостта за изтегляне войските към Дунав на отбранителни позиции.
Александър ІІ свикал съвещание, на което бил обсъден по- нататъшния ход на войната. Прието било усилията да се съсредоточат към превземането на Плевен. На 28 ноември/10 декември, 1877 г. Плевен паднал и армията на Осман паша се предала в плен. Този успех на руската армия създали условия за ново настъпление на юг. Въпреки тежките зимни условия отрядът на генерал Гурко преминал Стара планина през селата Чурек и Потоп, като на 23 декември, 4 януари 1878 г. София била освободена. Българите масово изразявали радостта си от войната и преветствали руските войници.
В началото на 1878 г. в европейския печат били публикувани неверни условия за бъдещия мир и посочено, че бъдещото българско княжество ще достига на юг само до Стара планина.
Българският народ реагирал. Успоредно с освобоождаването на българските градове и села с помощ на руските власти били създавани  “управителни съвети”.
Успелите да се спасят с бягство турски феодали също се активизирали и като се настанявали  в Цариград, Скопие и др. започнали да заливат с протестни изложения и молби дипломати, политици и общественици  от западните държави, като сочели себе си за жертви на варварските действия на руснаците и българите.
Западните дипломати издирвали и подбирали за докладите си едностранчива информация, като целели контрамярка, въздействаща върху общественото мнение от  турските зверства по време на Априлското въстание. Българите били представяни като насилници и варвари, които не заслужават свобода и самостоятелност. Другата теза била, че не българите се вдигат на въстание, а само попадналите под руско влияние.
В негативните публикации в “Сините книги” и в периодичния печат се включили и гърци, основно представители на търговско – лихварската буржоазия и висшия църковен клир.[150]
Падането на Плевен предизвикало дълбоки изменения в международните отношения, като изострило противоречията между Англия и Австро- Унгарпия от една страна и Русия от друга.
През януари  английският кабинет настоял да бъде гласуван допълнителен военен бюджет. Англия предложила посредничество между Турция и Русия, но от Петербург отговорили, че Турция като воюваща страна следва да се обърне към  командващите на Дунавската и Кавказката армии.
В английското правителство се породила криза.
Дизраели продължил да настоява за по- твърд курс и противопоставяне на Русия, в което намирал подкрепата на кралица Виктория. Общественото мнение се разделило. Засилила се пропагандата. Русия била сочена като виновник за това, че принуждавала Турция да  действа в самозащита и така се стигало до зверства.
В някои турски вестници било публикувано твърдение, че Гладстон бил незаконен син на българин по име Димитър, слуга на търговец на свине от Кюстендилско.
На 11 януари кралица Виктория настояла Петербург да бъде уведомен, че напредването към Цариград ще принуди Англия да напусне неутралитета. В Англия и Австро- Унгария се засилили позициите на военнолюбците.
Още в средата на ноември, 1877 г. условията за мир с Турция били разработени в основни линии и след съгласуване с Горчаков одобрени от царя.
Придружени от собственоръчно написано от Александър ІІ писмо този проект бил изпратен на двамата императори.
Възражения били направени по границите на бъдеща България, която австроунгарците считали за прекалено голяма и противоречаща на подписаното в Райхщад съглашение.
Австроунгарците уведомили Цариград и Петербург, че възможните условия за мир следва да бъдат неотделими от интересите на Европа и че трябва да бъдат утвърдени от Великите сили.
На 15/27 декември турците изразили готовност да изпратят пълномощници за водене на преговори за примирие. Главнокомандвощият Дунавската армия Николай Николаевич отговорил, че е уведомил Александър ІІ, като посочил, че споразумение за примирие може да бъде постигнато единствено ако турската страна приема предварителните условия.
Междувременно от Петербург дошло нареждане за продължаване на настъплението.
На 2/14 януари Абдул Хамид телеграфирал на Александър ІІ, че за пълномощници са назначени министрите на външните работи Сервер паша и  на султанския двор Намик паша.
Кралица Виктория уведомила Александър ІІ, че била помолена от турска страна да бъде арбитър и изразила надежда за ускоряване на преговорите за мира.
Настъплението на руските войски предизвикало всеобща паника. Султанът се готвел да се изтегли в Мала Азия. Виена и Лондон уеднаквили позициите си, че всяка промяна на статуквото и решаване на Източния въпрос следва да ангажира всички велики сили.
На 3/15 януари в Казанлък пристигнал пратеник от Петербург, който донесъл инструкциите за водене на преговорите, а на 8/20 януари турските пратеници били приети от великият княз Николай Николаевич и запознати с тях. Намик заявил, че създаването на българско княжество, означава гибел за Турция. По искане на турските пълномощници преговорите били преустановени, за да получат нови инструкции. Междувременно на 8/20 януари Одрин бил превзет., но настъплението по брега на Марица и към Цариград продължило. Николай Николаевич настоял за нови инструкции, като същевременно защитил мнението настъплението да продължи до Цариград и там да
“бъде завършено святото дело”.
Било решено руските войски да атакуват града само в случай, че Високата порта откаже ”изработените основания за мира”.
На 17/29 януари  турските пълномощници заявили, че приемат всички представени условия и помолили за прекратяване на военните действия. Николай Николаевич наредил да се подготви текст на договора и той бил подписан на 19/31 Януари. В общи линии той гласял следното:
България става автономно княжество в пределите, където живее компактно българско население и ще плаща данък на султана, ще има свое народно християнско правителство и местна милиция. Територията му в никакъв случай не може да бъде по- малка от договорената на Цариградската конференция. Турските войски трябва да бъдат изтеглени от българска територия. Следващите точки уреждали положението на другите балкански държави.
Високата порта се задължавала заради военните и други разходи към Русия. Двете страни се задължавали да сключат съглашение за Босфора и Дарданелите. След като настоящето примирие се подпише, турските гарнизони следва да освободят крепостите Видин, Русе, Силистра и Ерзерум.
В деня на подписването на споразумението генералите Непокойчицки и Левицки с турските пълномощници подписали конвенция за примирие. Срокът му се установявал за времето на водене на преговори за новите условия за мир. С въпросната конвенция се установявала и демаркационната линия между двете войски.[151]
Още преди подписването на Одринското примирие англичаните алармирани от Лейард за руските условия решили да свикат Парламента на 17 януари/ ст.ст./
Израз на решимостта на военнолюбците станал приетия от Парламента закон за извънреден военен кредит.
Повторени били стъпките за сближаване на позициите между Австро- Унгария и Великобритания. Предварително даденото от Русия съгласие за свикване на международна конференция  ограничавало действията и окуражавало Турция.
Сърбия и Румъния започнали да изразяват недоволство от териториалните компенсации, които били предвидени за тях. За Русия било неблагоприятно, че не завзела Македония и Родопите, които също се предвиждало да бъдат освободени и включени към новото княжество. В тези области и около Цариград турците започнали да подготвят съпротива.
Взима се решение английската флота да навлезе в Босфора. Целта на английската ескадра била достигането на Цариград под предлог покровителстване на “живота и собствеността на британските граждани”.
Това изострило отношенията между Англия и Русия.
По настояване на руските канцлер и военен министър на турците била изпратена телеграма с допълнителен текст, която предвиждала завземане на Цариград “в случай на поява на английски флот в Босфора и стоварване на английски войски на брега”.
Английската флота се изтеегля на 50 мили от Цариград, а руските войски се настанили в Сан Стефано- на 12 клм. от него.
Международният арбитраж ставал неизбежен.
Накрая било прието международната конференция да се състои в Берлин. Възгледите на Бисмарк по Източния въпрос били изложени в речта му на 19 февруари/ н.ст./ в Райстага.
Той заявил, че Германия е заинтересована от мира в Проливите, по Дунав и от подобряване положението на християните в Османска Турция. По този начин той декларирал готовност да играе ролята на посредник.
Същевременно Бисмарк настоял Русия да се разбере с Австро- Унгария. В тази ситуация Русия предложила преди свикване на конференция на великите сили да се проведе друга, в която да участват Германия, Австро- Унгария и Русия, които да изработят обща платформа. Тази конференция била в края на февруари във Виена, като в нея участвали Андраши и посланниците на Русия и Германия Новиков и Щолберг. Андраши се противопоставил на проекта за автономно княжество България, като настоял неговите граници да стигат на юг само до Стара планина, а от  нея предлагал създаването на гръцко княжество. Настоявал руското временно управление в България да бъде шест месеца, а не две години.
В началото на януари 1878 г. граф Н. П. Игнатиев бил назначен за руски пълномощник при воденето на преговорите за мир. Негов бил първоначалният проект, с който бил запознат Александър ІІ и били добавени бележки от Горчаков, съобразени с исканията, за които настоявал австроунгарския министър- председател.
На състоялото се на 12/24 януари 1878 г. заседание в Петербург при Александър ІІ заседание, на което присъствали Горчаков, Милютин, Гирс, Жомини и Гамбургер граф Игнатиев внесъл проект, който предвиждал пълна независимост на Велика България, значително увеличаване на Черна гора и Сърбия и присъединяване на о-в Крит и части от Тесалия и Епир към Гърция. След настояване на корекции в отношение на минимализиране на руските предложения се стигнало до утвърждаване проектът бил одобрен и от царя.
С този проект граф Игнатиев тръгнал за Одрин, като в Букурещ обсъдил с румънския крал и Братиану връщането на Южна Бесарабия към Русия, в замяна на което румънците трябвало да получат Северна Добруджа. Това предложение довело до изостряне на отношенията.
На 28 януари/ 9 февруари графът пристигнал в Одрин.
Там между него и главнокомандващият Н. Николаевич се разразила разпра, при което граф Игнатиев го обвинил, че е избързал със сключването на примирие без да изведе руските войски на височините при Цариград и Босфора, което щяло да направи турците и техните съюзници отстъпчиви. Николаевич посочил, че за примирие настоявали от Петербург княз Горчаков и от Лондон граф Шувалов, но изтъкнал и опасността от намеса на Англия.[152]
Граф Игнатиев получил и допълнителна инструкция за водене на преговорите, подписана от Горчаков. Възраженията на английското и австроунгарското правителства и сближаването им усилвали надеждите на Турция. Посочени били също възраженията на Виена за създаването на  “Голяма България “ и за ограничаване срокът на престой на руските войски на нейна територия.
В същата инструкция било посочено, че на договорът, трябвало да трябвало да се гледа не като на окончателен. Бъдещите граници на българското княжество, което трябвало да бъде поставено под васална зависимост към султана щели да бъдат допълнително уточнени между великите сили. Пръпоръчвало се изтеглянето на турските войски от България “с изключения на няколко пункта”.
На 3/15 февруари граф Игнатиев изпратил донесение до Горчаков, в което настоява за по- решителна политика на Русия спрямо Турция и нейните поддръжници.
Той отбелязал, че ако не се отстоява независимостта на Югозападна България (Македония) ще последва масово преселване на българското население от тази област.
Изтъквал също, че без излаз на България на Бяло море тя нямало да може да развива търговски отношения.
Поради забавяне на турските пълномощници за преговорите граф Игнатиев настоял пред  главнокомандващия турските сили в Цариград да бъде изпратен Ону, бивш драгоман в руското посолство, който да съобщи, че ако английският флот мине Дарданелите, то руските войски ще получат заповед да завладеят височините около Цариград.
Този натиск дал резултат, като на 29 януари /ст. стил/ турците обявили, че назначават за пълномощници Сафвет паша и Садуллах бей. Преговорите започнали, но успоредно с пристигането на Садуллах бей английската флота преминала от Егейско в Мраморно море.
Това окуражило войнолюбивите турски кръгове, които отхвърлили предлаганите от младотурците промени и разпуснали парламента. Някои депутати били арестувани, а други позорно изгонени от Цариград.
Министърът на външните работи Сервер паша, който отстоявал умерена политика в отношенията с Русия бил обвинен от Лейард в предателство и заменен от Сафвет паша.
Руската страна настояла за преместването на Главната квартира в Сан Стефано. Сафвет паша отстоявал виждането, че като великите сили договорили международна конференция, не било необходимо да бъдат провеждани мирни преговори. Отговорът на граф Игнатиев бил за незабавно започване на преговорите.
Сафвет паша всячески се стремял да печели време, като се опитвал да внуши, че Турция в бъдеще ще се придържа към добри отношения с Русия и ще се съобразява с нейните искания.
С цел да ангажира окончателно турската страна, граф Игнатиев настоял руските предложения да бъдат обсъждани пунк по пункт, като всеки договорен въпрос се скрепявал с подписите на пълномощниците на двете страни. Така според него изработеният документ трябвало да добие формата на прелиминарен договор.
Междувременно Горчаков продължавал да прави опити да затопли отношенията с Англия и Австро- Унгария, но без особен успех. Това довело до възприемане като по- правилни предложеното от граф Игнатиев и дошли указания за ускоряване на преговорите, без да се правят каквито и да е отстъпки за Турция. Възприета била и позицията за придвижване на руските войски към Цариград.
Междувременно под предлог необходимост от съгласуване на договореностите и уточняване на картите продължавали да бавят преговорите. За да се преодолее неблагоприятното влияние от присъствието на английската флота и постигнатото съгласие за свикването на международна конференция, главнокомандващият Н. Николаевич настоял Главната квартира, придружена от 10 хиляден военен отряд да бъде пропусната до Сан Стефано. Като обосновка послужила необходимостта от нарушаване на баланса по линия на отстоянията на английските военноморски сили, които можели да бъдат компенсирани единствено с придвижване на същото разстояние на руските войски.
Така на 12/24 февруари, 1878 г. руската Главна квартира се установила в Сан Стефано.
Игантиев и Нелидов посочвали опасността под натиск от страна на Англия и Австро- Унгария да бъде свикана международна конференция с участие на великите сили преди да бъде подписан мирен договор.
Въпреки всичко, на 6/18 февруари били подписани всички текстове, касаещи България с изключение на определяне на нейните граници.
Било посочено, че турците могат да отхвърлят подписаният мирен договор като неокончателен и незадължителен, докато не бъде одобрен от предстоящата международна конференция.
Дипломатическите представители на Англия и Австро- Унгария с напрежение следели преговорите и във всеки един момент информирали своите правителства.
Лейард открито се намесвал в турската политика, като подкрепял несъгласните с мира турски кръгове.
Австроунграският посланник граф Зичи в поверителен доклад посочил вероятността за създаване на автономно трибутарно българско княжество, като посочил, че неговите граници включвали и гр. Янина.
В друг свой доклад посочил неверни данни за българското население, което разполовил по отношение на изповядваната религия и обосновал, че създаването на българско княжество под натиск от страна на Русия ще ощети другите  националности.
В Сан Стефано от турска страна вече бил включен и Садуллах бей, известен англофил, който председателствал следствената комисия, която се опитала да прикрие истината за турските жестокости при потушаването на Априлското въстание.
С неговото участие руско- турските преговори получили застой.
На 15/27 февруари в Сан Стефано пристигнал и великият везир Ахмед Вефик. Вероятно изтълкували като своего рода поддръжка, турските пълномощници отхвърлили не само проектираните български граници, но и се противопоставили на искането за териториално разширяване на Сърбия. Турският главнокомандващ Мехмед Али паша, немец по рождение обосновал отказа да бъдат включени Северна Македония към България и Косово към Сърбия с аргумент, че там живеело многочислено албанско население.
На 16/28 февруари по турска инициатива преговорите били прекъснати.[153]
Граф Игнатиев незабавно уведомил главнокомандващия, като настоял за прекъсване на примирието. През нощта Игнатиев и Нелидов изготвили ултиматум, който връчили на турските пълномощници. В него те заявявали, че руската страна не би приела повече никакви отстъпки и че те ”биха могли да уведомят главнокомандващия и императора”.
Едновременно по инициатива на Игнатиев била проведена малка военна демонстрация, като руските войски били построени в боен ред с фронт към Цариград и получили заповед за демонстративно придвижване в посока към турската столица.
Тези действия принудили турската страна да се върне на масата на преговорите. Предложените граници на България, Сърбия и черна гора били приети.
Същият ден, 19 февруари/ 3 март вечерта руските и турските пълномощници подписали мирният договор.
Граф Игнатиев телеграфира на Горчаков. Така завършват продължилите 17 дни руско- турски преговори, които приключват с подписването на Санстефанския прелиминарен мирен договор, чието оповестяване се приело да бъде извършено след неговата ратификация, която пък се предвиждало да се осъществи в 15 дневен срок.
Положението на България се уреждало от чл. чл. 6-11 включително. Тя ставала трибутарно княжество с християнско правителство и народна войска. Границите и започвали на запад от р. Тимок, следват билото на Стара планина, на юг западно от Пирот и Враня достигат р. Източна Морава, през Скопска Черна гора минава на запад от Куманово и Тетово до планината Кораб и по р. Велещица до вливането и  р. Черни Дрин, минава западно от Охридската кааза, западно Корча и Старово до планината Грамос, през Костурското езеро и р.Мъгленица, от нея на Изток, южно от р. Вардар, на север от Солун през езерото Бешик до устията на реките Струма и Места. От ез.Боругьол тръгва на Север и минава през Родопите, Крушевска планина, Чернатица, Ешек кулак, Кара колас, реките Арда, Марица и северно от Одрин, Люле Бургас и Хеким табиясъ стига до Черно море, от там по брега до Мангалия, пресича Добруджа при Расово и по р. Дунав стига до устието на р. Тимок.
Договорът постановява избирането на български княз, което се извършва от населението и одобрява от Високата порта със съгласието на Великите сили. Въвеждането на ново управление ще се извърши в течение на две години след приемането на нова уредба и организация на управлението от събрание на българските първенци. То ще се надзирава за този период от руски комисар. До създаването на самостоятелна войска на територията ще останат за две години руски войски, които ще поддържат мира. България се задължава да плаща на Високата порта годишен данък. Турция запазва правото си да прекарва през територията на княжеството по определени пътища войски и военни материали. Изселниците мюсюлмани запазват недвижимите си имоти, като имат право да ги отдават под наем или да предоставят за управление на други лица.
Санстефанският договор е проява на стремеж за неговото решаване, като за отправна точка са взети под внимание три основни положения:
-    интересите на Русия на Балканите и в Близкия Изток
-    стремежът на българския народ и другите балкански народи за национално освобождение
-    ограничаване и противодействие на влиянието на западните държави в региона
Видимо по това време управляващите кръгове не са считали, че могат да бъдат решени всички проблеми, произтичащи от т.н. Източен въпрос. Поради това със Санстефанския мирен договор се решава основно въпросът за България.
При това видимо са отчетени програмите за освобождение на българите, разработени в различни периоди от дейците на национално- освободителното ни движение, като са взети под внимание границите на Българската екзархия и българския етнос, както и проекта от предварителната Цариградска конференция от 1876 г., в която се предвижда създаването на две автономни български провинции.
За Санстефанския договор Н.П. Игнатиев пише, че по политически съображения договорът оставя извън границите на България “няколко местности, обитавани от българи” в Южна Македония, които по проекта на Цариградската конференция са били предвиждани за включване в Западната българска област.
Със загубата на Северна Добруджа- 13 уезда България получавала излаз на Бяло море- 15 уезда почти равни по територия на първите.
Санстефанският договор уреждал в основни линии българския национален въпрос, но сръбския решавал частично, ограничено засягал гръцкия и никак не засягал албанския.
Тази му слабост по- късно била използвана от западните държави, които в това намерили основания да се противопоставят на неговото утвърждаване и действие.
При това в своите действия видимо не били загрижени от уреждане на националните въпроси на отделните балкански народи, а били водени от своите користни интереси.
Тези действия довели до подклаждане и разпалване на национални, религиозни  и междуетнически вражди и конфликти.[154]
Подписването на Санстефанския договор е голям успех за руската дипломация и политика. Турция признава своето поражение и приема руските искания формулирани преди започване на военните действия.
С подписването на мира обаче не се решава окончателно Източния въпрос. Макар че със Санстефанският договор се решавали в основни линии въпросите на българите, то другите балкански народи и големите западни държави и основно Англия и Австро- Унгария не били доволни.
Още при подписването на договора двете страни се споразумяли текстът да бъде направен достояние на другите държави едва след ратификациите от султана и царя. Дори за тази цел бил фиксиран петнадесетдневен срок.
Този период бил използван от Англия и Австро- Унгария, които започнали обработка на общественото и международно мнение в антируска и антибългарска насоченост.
Чрез Шувалов на 11/23 март английското правителство получило текст на договора, който за мнозина дошъл като гръм от ясно небе.
В английското общество незабавно се оформили три групи, чиито рупори станали съответно вестниците “Daily Telegraf”,“Daily News” и  “The Times”.
Според официалната власт с този договор Голяма България щяла да се превърне в Малка Русия. Изтъквало се, че Санстефанският договор следва да бъде изменен напълно, за да бъде гарантирана сигурността на британската империя.
Вторият отстоявал прогръцки интереси, като твърдял, че българите получавали много, а гърците малко. Третият вестник предупреждавал, че около България като център могат да се групират други държави на Балканите и това да усили влиянието на Русия. Отстоявало се също, че границите на България не са съобразени с етническите.
На 27 март нов стил граф Биконсфилд внесъл в Министерски съвет предложение за мобилизация за действия срещу Русия.
Предлагал също засилване на военноморското английско присъствие в Средиземно море.
Последвала оставка на външният министър Дерби и на негово място бил назначен Солсбъри, чиито разбирания за външната политика на Англия се покривали с тези на министър- председателя. Английското правителство поставило условие да участва в предлаганата международна конференция, само ако на нея  бъдат разгледани всички въпроси, уредени по договора, а не отделни текстове. Англия се грижела за целостта на Османската империя, преграда за руското влияние към Средиземно море.
Руският канцлер Горчаков възразил категорично срещу циркуляра на Солсбъри, като обърнал внимание, че границите на България са определени въз основа на мнозинството от населението от великите сили по време на Цариградската конференция.
Против Санстефанския договор се обявила и Австро- Унгария. На 5/17 март, 1878 г. се състояла среща между руският посланник във Виена Новиков и барон Швегел. Последният настоявал, че българите са по- малко от три милиона и че ако земите около Струма са български, то тези около Вардар спадат към албанската система.
Макар до подписването на Санстефанския договор Франция и Италия да не проявявали особен интерес, то се забелязало сближаване и подкрепа на английската политика.
В доклад от 7/19 април Орлов съобщава за формиране на неблагоприятно отношение към Русия във френската преса заради Санстефанския договор.
При нова среща между него и френският външен министър било упоменато, че френската страна се опасява от появата на един “нов Севастопол”.
Франция обръщала внимание, че би желала да се добие пълна автономия и за други народи, като в различни мнения се упоменавали Тесалия, Епир и Македония.
На 1/13 март, 1978 г. при цар Александър ІІ се провежда съвещание, което разглежда разпределението на силите и действията в случай на война с Англия и Австро- Унгария.
Руската армия била в тежко състояние. Във военните лагери върлувал тиф. Вътрешната обстановка в Русия ставала нестабилна. Народняците агитирали за сваляне на самодържавния режим.
Тези обстоятелства накарали руското правителство да потърси мирно решение на конфликта и на  12/24 март бил изпратен граф Игнатиев за Виена. Той носел писмо от руския цар до Франц- Йосиф.
Първата му среща там била с граф Андраши който изтъкнал, че руските искания не уреждали претенциите на Австро- Унгария при евентуалното преразпределение на османското наследство.
Андраши дори изтъкнал, че Австро- Унгария има всички основания при евентуална война между Англия и Русия да подкрепи първата.
Това според него можело да бъде избегнато единствено ако Австро- Унгария получи удовлетворение. На Русия било припомнено, че империята може да мобилизира 1 млн. войници, да използва своите тактически позиции и способства за повдигането на международни въпроси, засягащи Русия като полският например.
Преговорите на граф Игнатиев във Виена завършили с неуспех.[155]
Войнолюбивият дух в руското общество постепенно спаднал.
На 15/27 април при цар Александър ІІ било проведено ново съвещание, на което били обсъдени възможностите, като тогава за първи път  се формирало мнение,  че може да се пожертва единството на България, която да бъде разделена на две “самобитни области”.
На 28 март/ 9 април граф Игнатиев бил извикан при Александър ІІ, където изложил своите виждания. Твърдият курс  спрямо  Австро- Унгария бил изоставен.
Информацията, изпращана от руският посланник във Виена също повлияла. Според него Австро- Унгария действала в подкрепа на английската политика.
На 16/ 28 април Шувалов информирал, че англичаните възнамерявали да извършат десант на Черноморското Кавказко крайбрежие и превземат Тефлис.
Тези информации подтикнали Русия към по- мек курс.
На 20 април/2 май Горчаков изпратил на Новиков указания, като считал че е възможно откъсване на Австро- Унгария от английското влияние. Било предложено да се обсъди разделянето на България по меридиана, което се смятало, че ще позволи запазването на българската нация в естествените и граници.
Високата порта следяла спора между великите сили и успокоена и окуражена от антируската политика на западните държави усилено започнала да се готви за отпор на евентуално руско нападение.
Австрийският и австроунгарски посланници подпомагани от консулите, вицеконсулите и чуждестранните офицери аташирани към руската Главна квартира своевременно получавали информация за руските намерения и стъпки. По този начин те и техните правителства успявали да оказват влияние върху обстановката и в частност да окуражават турците.
На 6/18 април Зичи съобщил, че великият княз Н. Николаевич обсъждал възможността да бъдат въоръжени 200 хил. българи, като се смятало, че при евентуална война тяхната численост може да бъде увеличена.
Англия започнала да се вглежда в гърците като на евентуален нов партньор в случай, че Османската империя се разпадне.
След като Русия счела, че са ограничени възможностите за оказване на натиск върху Австро- Унгария, те активизирали отношенията си и преминали към директен контакт с англичаните. Междувременно, докато Бисмарк и англичаните водели преговори, руснаците успявали да получават информация за техните резултати посредством Убри.[156]
Междувременно Шувалов предложил да бъдат постигнати предварителни споразумения с англичаните по някои текстове от Санстефанския договор, като например срещу присъединяването на Бесарабия, Карс и Батум към Русия. Също тогава англичаните поискали разделянето на България на две части по линията на Стара планина.
Междувременно княз Николаевич бил заменен от генерал Тотлебен, който пристигнал в Сан- Стефано на 21 април/ 3 май и веднага се заел с повишаване бойната готовност на войските.
На 30 април/12 май било проведено съвещание при Александър ІІ, на което Шувалов докладвал постигнатите договорености с англичаните и било взето решение да бъдат направени исканите от тях отстъпки, които били значително по- умерени от тези на Австро- Унгария.
Било прието искането на англичаните България да бъде разделена на две части по линията на Стара планина. Шувалов получил пълномощия да подпише със Солсбъри тайна конвенция, като преди това отново се срещнал с Бисмарк, с когото договорил датата за свикването на конгреса.
Направен бил и опит на немците да бъде предложено подписването на двустранен съюз, но това руско предложение не било прието.
Русия нямала повече възможност да продължи дипломатическата битка на многото фронтове. Така се стигнало до руското решение, че по време на самият конгрес ще се търси промяна в близост до първоначалния вариант и на 6/18 май била подписана тайна англо- руска конвенция, като на този етап Русия се отказвала от част от своите придобивки, а българският народ губел възможността за пълно национално освобождение и обединение. [157]
Отказът на западните държави да признаят Санстефанския договор подтикнало Русия да побърза с изграждането на новата българска държава и нейните въоръжени сили.
През април 1878 г. княз Дондуков- Корсаков бил назначен за граждански началник на управлението на България.
Малко преди това, на 24 март/5 април Д. Анучин издал заповед за увеличаване състава на българското опълчение, с която призовал под знамената на българското опълчение 9 000 млади българи.
През същият месец били изработени временни правила за образуване на българската земска войска.
Грижите за бързото й формиране били предизвикани от необходимостта да окажат съдействие на руската армия, в случай че тя отново воюва. На 25 април, 1878 г. Александър ІІ утвърждава “Инструкция для обучение ратников земского войско княжество болгарского”.[158]
Победата на Русия в руско- турската война от 1877- 1878 г. намира своето отражение и реализация в Санстефанския преламинарен мирен договор от 3 март, 1878 г. Така Русия налага едно решение на българския национален въпрос. Този изход от Източната криза обаче не отговаря на интересите на Англия, Австро- Унгария и други западноевропейски държави. Стига се до свикване на Берлинския конгрес, който изработва нов договор. България се разделя на Княжество със столица София и Източна Румелия със столица Пловдив. Македония, Източна и Западна Тракия се връщат на Османската империя. От Княжество България се отнемат Пирот и Враня, които се дават на Сърбия. Мангалия отива в пределите на Румъния. Така Берлинския конгрес създава едно държавно- териториално статукво на Балканите, което не държи сметка за националните стремежи и претенции на балканските народи.С това противоречията не се изчерпват. Източният въпрос не слиза от сцената, а Балканският полуостров се зарежда с нови противоречия и конфликти.[159] Някои от тях не са окончателно решени и днес, за което свидетелства разпада на бивша Югославия, косовския въпрос, етническия конфликт в Македония, оспорване на името на последната и др.п.




Бележки

1. Кожухаров, Й., Дипломати, консули протокол, КИ “Труд”, С., 2006, с. 7
2. Вж. Лактионов А., История дипломатии, АСТ, Москва, 2006- 943
3. Манчев Кр., Националният въпрос на Балканите”, София, изд. “Проф. Марин Дринов“, 1999 г.,  с. 47
4. Пак там, с. 49- 50
5. Пак там, с. 51
6. Енгелс Ф, Турецкий вопрос- Маркс К и Енгелс Ф. Сочинения
7. Вж. Лактионов А., История дипломатии, АСТ, Москва, 2006- 943
8. Военная разведка в России до 1917 г., www.agentura.ru/dossier/russia/gru/imperia/do1917/, 12.11.2009
9. Каширин В. Б., Русская военная разведка на Балканах накануне и в годы Первой мировой войны(1913- 1915 ж.), дис., МГУ им. Ломоносова, 2006 г.
10.Хужаков В., Руская военная разведка,  Вж. www. rau.su/observer/, 25.10.2009
11.Забелин И.Е., Посолские путешествия в Турцию в ХVІІ столетии- Русская старина, 1877, № 9, с. 1- 33,   
12. Староволский С, Двор цесаря турецкого, СПб., 1883г. Пос. съч.
13. П. А. Толстой, Османская империя в начале XVIII в. и ее описание, П. А. Толстым, Вж. http:/www.vostlit. info/Texts/rus6/Tolstoj/pred.htm/22.10.2009
14. Дойнов Стефан, Българите и руско- турските войни 1774-1856 г. , изд. “ Народна просвета” София, 1987 г., С. 93,
15. Пак там,., Стр. 94- 96, Цит. Съч.
16. Пак там,. С. 99- 102, Цит. Съч.
17. Пак там, С. 105
18. Пак там, С. 107- 108
19. Пак там, С. 110- 114
20. Пак там,  Стр. 116
21. Пак там, С. 122- 124
22. Петвеков Б., Историята на Източния въпрос преди Освобождението на България, София, Печ. Тане Пеев, 1908 г. с. 338- 346// Инженерный журнал, 1883 г.,
23. Дойнов Ст., Българите и руско- турските войни 1774-1856 г. изд. “Народна просвета” София, 1987 г., С. 127, Цит. Съч.
24. Пак там, С. 132- 133
25. Пак там, С. 136
26. Петвеков Б., Историята на Източния въпрос преди Освобождението на България, София, Печ. Тане Пеев, 1908 г. с. 348- 355
27. Пак там,. с. 356- 360
28. Пак там,. с. 361- 362
29. Рязановски Николай В., История на Русия, С., 2008 г., с. 297- 302
30. Вж. Дойнов Ст., Българите и руско- турските войни 1774-1856 г. изд. “ Народна просвета” София, 1987 г.
31. Веселин Трайков, Георги Стойков Раковски- Автобиографични трудове. С. 1980 г. с.168-169
32. Вж. Дойнов Ст., Българите и руско- турските войни 1774-1856 г. изд. “ Народна просвета”, София, 1987 г.,
33. Вж. Забунов Иван Д., Болгары юга России и национальное болгарское возрождение в 50- 70-е гг. ХІХ вв. изд. “Штиинца” Кишинев, МССР, 1981 г. Акадeмия наук МССР
34. Вж. Дойнов Ст., Българите и руско- турските войни 1774-1856 г. изд. “ Народна просвета” София, 1987 г.
35. Трайков В., Георги Стойков Раковски- Автобиографични трудове. С. 1980 г. с.169, Пос. съч.
36. Рязановски Николай В., История на Русия, С., 2008 г., с.301- 302
37. Пак там, Пос. съч. с.303- 305
38. Колектив, Русия и българското национално-освободително движение 1856-1876 г., София, 1987 г., Изд. БАН, том І, част 1, Стр. 40-42//Оригинал в ОР ГПБС-Щ ф.356 д. 101 л. 5-6.
39. Пак там, том І, част 2, с. 166; //АВПР, ф. ГА, І-І, 1861 г., д. 37, л. 97 , Оригинал
40. Пак там, с. 181- 188 ;//АВПР, ф. ГА, І- 9, 183—1868 г., д. 9, л. 205- 229, Препис
41. Пак там, том І, част 1, Стр. 39-40, //Оригинал в ЦГИА СССР, ф. 651, оп.1 д.453  л.105-108
42. Пак там, С. 40-42//Оригинал в ОР ГПБС-Щ ф.356 д. 101 л. 5-6.
43. Пак там, с. 184-185; //АВПР, ф. ГА, д. 34 л. 23- 25, Препис
44. Пак там,том І, част 1, С. 102- 105//Оригинал, ЦГИА СССР, ф. 651, оп. 1, д. 453, л. 59- 62
45.Пак там, с. 189;//ГАОО, ф. 1 , оп. 196, д. 266, л. 1-2, Оригинал на бланка на МВР
46.Пак там, том І, част 1, с. 203- 204;//АВПР, ф. Славянский стол, д. 5066, л. 3- 8, Копие
47.Пак там, с. 292;//ЦГИА СССР, ф. 772, оп. І, д. 4923, л. 1- 2, Оригинал
48.Пак там, с. 328;//ЦГИА СССР, ф. 772, оп. І д. 4923, л 11, Оригинал на бланка на МВНР, Азиатски департамент
49.Пак там, том І част 2, с. 166- 167;//ЦГАОР СССР, ф. 828, оп. 1, д. 222, л. 12- 12, Оригинал
50.Пак там, том І част 2, с.191- 194//АВПР, ф. Канцелярия, 1862 г., д. 28, л. 30- 34, Оригинал
51.Пак там, том І част 2, с. 202);//АВПР, ф. Славянский стол, д. 5066, л. 48 , Оригинал
52.Пак там, том І част 2, с. 372- 373, АВПР, ф. Турецкий стол (Старый) д. 2649, л. 1- 4, Оригинал
53.Пак там, том І, част 1, с. 209- 210;//АНПР, Славянский стол, д. 11087, л. 21- 22, Оригинал   
54.Пак там, том І, част 1, с. 374;//сп. “Съвременник”, кн. 4, 1860 г.
55. Пак там, том І, част 1, С. 253- 254;//ЦГИА СССР, ф. 772, оп. 1, д. 4761, л. 26- 27, Оригинал
56.Пак там, том І, част 1, с. 520- 522;//АВПР, ф. Канцелярия, 1860 г., д. 44, л. 153- 156, Препис
57. Пак там, том І част 2, с. 369- 370; ОР ГБЛ, ф. 47- 2, к. 4 д. 47, лл. 3- 4, Оригинал,
58. Пак там, том І, част 1, с. 533- 534;//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1861 г. д. 1007 а, л. 439, Оригинал
59. Пак там, том І част 2, с.209- 210//АВПР, Посольство в Константинополе, 1862 г., д.1532, л. 56- 57, Копие
60.Пак там, том І част 2, с. 238- 240);//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1862 г., д. 206, л. 138- 140, Оригинал
61.Пак там, том І част 2, с. 317- 319);//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1863 г., д. 1009, л. 13- 14, Оригинал, фр. ез.
62.Пак там, том І част 2, с. 352- 353);//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1863 г., д. 1174, л. 49, Препис
63.Пак там, том І, част 1, Стр. 84- 85;//Оригинал в ЦГИА СССР, ф. 733, оп. 147, д. 15 л. 1- 1
64. Пак там, том І, част 1, с. 471- 472;//ЦГИА СССР, ф. 733, оп. 147, д. 15, л. 58- 59, Оригинал
65. Пак там, том І, част 1, с. 136- 137;//Оригинал, ОР ГБЛ, ф. 47- 2, к. 6, д. 35, л. 1-2
66. Пак там, том І, част 1, с. 146-147;//Оригинал, АВПР, ф. Славянский стол, 1857 г., д. 11660, л. 1-3
67. Пак там, том І, част 1, с. 158- 159;//АВПР, ф. Славянский стол, 1857 г., д. 11660, л. 4- 6, Оригинал
68. Пак там, том І, част 1, с. 163;//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1857 г. , д. 3128, л. 14, Оригинал
69.Пак там, с. 329;//ЦГАОР СССР, ф. 1750, оп. І ед.хр. 72, л. 12- 13, Оригинал
70. Пак там, том І част 2, с.31-32;// ОР ГПБС- Щ, ф. 573, А1/79, л. 145- 146, Копие
71. Пак там, с.365; ЦГИА СССР, ф. 733, оп. 162, д. 61, л. 27, Оригинал
72. Пак там, с. 366;//ЦГИА, г. Москва, ф. 459, оп. 2 д. 2698, л. 9, Оригинал
73.Пак там, с. 367;//ЦГИА СССР, ф. 733, оп. 147, д. 15, л. 365- 366
74.Пак там, с. 369;//АВПР, ф. Славянский стол, 1857- 1864 г., д. 11660, л. 17, Препис
75. Пак там, с. 375- 376; ЦГИА СССР, ф. 733, ап. 147, д. 15, л. 409, Оригинал
76. Пак там, том І, част 1, Стр. 75-78;//Копие в АВПР, ф. ГА, Политотдел, 1850- 1861 г., д. 1 ч.1 л. 40- 46
77. Пак там, с. 125- 127; //Копие, ОР ГПБС- Щ, ф. 573 А 11/75, л. 228- 230
78. Пак там, с. 284;//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1859 г., д. 1005а, л. 62, Оригинал
79. Пак там, с. 362- 364;//АВПР, Посольство в Константинополе, 1860 г. д. 1612, л. 25- 26, Оригинал
80. Пак там, с. 376;//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1860 г., д. 1612, л. 54, Оригинал
81. Пак там, с. 477;//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1860 г., д. 424, л. 541, Оригинал
82. Пак там, с. 177;// Оригинал в: ЦГИА, г. Москвы, ф. 459, оп. 2 д. 2215, л. 5,
83. Пак там, с. 201;//АВПР, ф. ГА, 1-1, 1858 г., д. 34, л. 57, Оригинал
84. Пак там, с. 206- 208;//АВПР, ф.Оригинал, Посольство в Константинополе, 1858 г. д. 422, л. 352- 355
85. Пак там, с. 333- 334;//ЦГИА СССР, ф. 797, оп. 29 ІІ отд. 2-й ст., д. 328, л. 14- 15, Заверено копие
86. Пак там, с. 334- 335;//АВПР, ф. ГА, І- І, 1859 г., д. 35, л. 93, Оригинал
87.Пак там, с. 359- 360;//АВПР, ф. ГА, І- І, 1860 г., д. 36, л. 12- 13
88. Пак там, С. 61-64//АВПР, ф. ГА , 1-9, 1830- 1868 гг., д.л. 167-171
89. Пак там, С. 95- 98//Оригинал, АВПР, ф. ГА, ІV- 2, 1856 г., д. 13 ч. 1 л. 4- 8
90.Пак там, с. 129- 135;//Оригинал, АВПР, ф. ГА, Политотдел, 1850- 1861 г., д. 1 ч. 1 л. 136- 153
91. Пак там, с. 216- 227;//АВПР, ф. ГА, Политотдел, 1850- 1861 г., д. 1 , ч. 1, л. 266- 285, Оригинал фр.е.
92. Пак там, с. 320- 321;//АВПР, ф. Канцелярия, 1859 г., д. 195, л. 216- 221, Оригинал
93. Пак там, с. 248- 250;//АВПР, ф. ГА, ІV- 2, 1859- 1870 г., д. 11 л. 19- 28, Оригинал
94. Пак там, с. 296; //АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1859 г., д. 1005а, л. 85, Оригинал 
95. Пак там, с. 294- 295;//АВПР, Посольство в Константинополе, 1859 г., д. 1005 а, л. 76- 77, Оригинал
96. Пак там, том І част 2; с. 13- 14//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1861 г., д. 2259, л. 1- 2, Оригинал
97. Пак там, том І, част 1, с. 127- 128; //Копие, ОР ГПБС- Щ, ф. 573, А- 11/75, л. 231- 233
98. Пак там, с. 515- 519;//ОР ГПБС- Щ, ф. 573, А-11/75, л. 370- 373, Копие
99. Пак там, с. 336;//ЦГАОР СССР, ф. 1750, оп. І д. 67, л. 69, Оригинал    
100. Пак там, том І част 2, с. 294- 296;//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1862 г., д. 2260, лл. 216- 217 и 218- 220, Препис
101. Пак там, том І, част 1, с. 327;//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1859 г., д. 1005 а, л. 158- 159, Оригинал
102. Пак там, с. 257- 260;// АВПР, ф. Славянский стол, д. 5065, л. 20 25 , об. Оригинал
103. Пак там, с. 337;//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1859 г. д. 2257, л. 240- 241, Оригинал на бланка на вицеконсулството на Русия в Солун.
104. Пак там, с. 341- 342;//АВПР, ф. ГА, V- А2, 1860 г., д. 527, л. 269- 270, Оригинал
105. Пак там, с. 429;//АВПР, ф. Посольство в  Константинополе, 1860 г. , д. 1612, л. 86, Оригинал
106. Пак там, с. 494- 496;//АВПР, ф. ГА, V- А2, 1860 г., д. 527, л. 251- 253, Оригинал
107. Пак там, с. 388- 393;//АВПР, ф. ГА, Политотдел, 1850- 1861 г., д. 1, ч. 1, л. 363- 367, Оригинал
108. Пак там, с. 401- 403;//АВПР, ф. Посольстве в Константинополе, 1860 г., д. 1612, л. 61- 82, Оригинал
109. Пак там, том І част 2, с. 285- 288);//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1862 г., д. 1614, л. 72- 75, Оригинал
110. Пак там, том І, част 1, Стр. 53-59//АВПР, ф. Канцелярия, 1856 г. д.43 л. 91-102
111. Пак там, С. 65-66//Оригинал в АВПР, ф. Посолство в Константинополе, 1856 г., д.4338 л.39-40
112. Пак там, С. 49//Оригинал в- АВПР, ф. Посолство в Константинополе, 1856 г., д.4338, л.23-24
113. Пак там, с. 320- 321;//АВПР, ф. Канцелярия, 1859 г., д. 195, л. 216- 221, Оригинал
114. Пак там, с. 190- 197;//АВПР, ф. Канцелярия, 1858 г. , д. 119, л. 189- 199, Препис
115. Пак там, с. 216- 227;//АВПР, ф. ГА, Политотдел, 1850- 1861 г., д. 1 , ч. 1, л. 266- 285, Оригинал фр.е.
116.    Пак там, с. 240- 241;//АВПР, ,ф. Отчеты МИД, 1858 г., л. 21- 22об. 39- 40, Оригинал
117. Пак там, с. 242- 247;//АВПР, ф. ГА, ІV- 2 , 1859- 1870 г., д. 11 л. 2- 18, Оригинал
118.  Пак там, С. 106- 110;//Оригинал, АВПР, ф. Отчеты МИД, 1856 г. л. 300- 309
119.  Пак там, С. 42-44,//Оригинал в ЦГВИА СССР, ф. 9198 оп. 1/249 д. 160 св.17 , л. 186- 191
120.  Пак там, с. 120;//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, 1857 г., д. 153, л. 121- 122, Оригинал
121.  Пак там, с.280- 282;//АВПР, ф. Канцелярия, 1859 г., д. 44, л. 315- 318, Оригинал на фр.е.
122. Пак там, с. 393- 395;//АВПР, ф. Посольство в Константинополе, ф. 204, л. 60- 61, Копие 
123. Пак там, с. 395- 397;//АВПР, ф. Канцелярия, 1860 г., д. 44, л. 244- 246, Копие
124. Пак там, с. 377- 382;//АВПР, ф. Канцелярия, Лондон, 1860 г., д. 106, л. 54- 62, Оригинал, фр.е.
125. Пак там, АВПР, ф.Посольство в Константинополе, 1861 д.1415 лл.2-4// Частично обнародвани в “Славянский архив”, Москва, 1963 г. с.237 и следващи// Консулски доклади се намират във FO, 195, 1073; FO, 195 и др.
126. Пак там, том І част 2, с. 33- 34;//ОР ГПБС- Щ, ф. 356, д. 362, л. 1- 2
127. Пак там, с. 43- 51;//АВПР, ф. ГА, І- 9, 1857- 1870 г., 11 л. 119- 132, Оригинал
128. Пак там, том І, част 1, с. 115- 117 *Михаил Рафаилович Милошевич//АВПР, ф. Посолство в Константинополе, 1857 г., д. 1378, л. 24- 26, Копие
129. Пак там, том І част 2, с. 320- 321//АВПР, Посольство в Константинополе, 1863 г. д. 25501 л. 32- 34, Оригинал
130. Манчев Кр., Националният въпрос на Балканите, С, 1999  г. , с. 45, Цит. Съч.
131. Христов Хр., “Освобождението на България и политиката на западните държави- 1876- 1878 г.”, Изд. БАН, София, 1968 г., с. 41- 42,  Цит. съч.
132.Пак там, с. 58
133. Пак там, с. 59- 62
134. Пак там, АВПР, ф.Посольство в Константинополе, 1861 д.1415 лл.2-4// “Славянский архив”, Москва, 1963 г. с.237 и следващи// Консулски доклади се намират във FO, 195, 1073; FO, 195 и др.
135. Христов Хр., “Освобождението на България и политиката на западните държави- 1876- 1878 г.”, Издателство на БАН, с.66- 70, Пос. съч.  //АВПР, ф. ГА, 1876, V-A
136. Пак там, с. 71- 72; Цит. съч. //FO, 195 ; 1073 – доклад на Дюпои
137. Пак там, с. 72- 74 //В- к “ Български глас” бр. 25 от октомври, 1876 г. / в-к “ Възраждане” бр. 16 и 18 от 9 и 16 септември, 1876 г./ / вестник “Източно време” бр. 27 и 28 от 4 и 11 декември, 1876 г./ / Вестник “ Нова България” бр. 45 от 11 ноември, 1876 г./ / вестник “ Нова България” бр. 66 от 23 февруари, 1877 г. и бр. 74 от 8 април, 1877 г./
138. Пак там, с. 73- 78/ БИА при НБКМ, ф. 5 а.е. 7 л. 242-243//Вестник “ Нова България” бр. 54 от 17 декември, 1876 г.//Н. Чехларов, пос. Съчинения, 40- 45// Д. Уста- Генчев, “Документи за последния български централен революционен комитет”// в-к “ Български глас” бр. 27 от 23 октомври, 1876 г.
139. Пак там,.с. 83,  // Записки графа Н. П. Игнатиева 1875- 1877 г., Ист. Вест., т. СХХХV с. 15/
140. Пак там, с. 85- 88, Пос. съч.
141. Пак там, с. 88- 95 // АВПР, ф. Канцелярия, 1876, д. 33 лл. 438- 460. // вестник “ Нова България” бр. 64 от 11 февруари, 1877 г., Пос. съч.
142. Пак там, с. 96- 101, Пос. съч.
143. А.А. Кузмин- Тарасов, Враждебните действия на западните капиталистически държави през Руско- турската война от 1877- 1878 г., Исторически преглед, 1958 г. кн. 2 с. 34
144. Христов Хр., “Освобождението на България и политиката на западните държави- 1876- 1878 г.”,
Издателство на БАН, София, 1968 г., с. 105- 107
145. Пак там, с.109- 122// / В-к “Нова България” бр. 75 от 22 април, 1877 г./
146. Тодоров Г., Ролята на българите в руското разузнаване през освободителната Руско- турска война 1877- 1878 г., Известия на Института за история, т. 9 с. 3
147. Христов Хр., Освобождението на България и политиката на западните държави- 1876- 1878 г.,Издателство на БАН, София, 1968 г., с.113- 114/ Стр. 114// Освобождение Болгарии от турецкого ига, т. ІІ, Москва, 1953 г./ / Освобождение Болгарии от турецкого ига, т. ІІ стр. 232/
148. Пак там,  с.  115- 120, Цит. съч.  
149. Пак там, с.  122
150. Пак там, с. 123- 131, Пос. съч.   /Chr. Christov, Les Livres bleus anglais et la Bulgarie en 1877- 1878, Etudes historiques, 1965 Sofia/
151. Пак там, с. 132- 138, Пос. съч. 
152. Пак там, с. 139- 145, Пос съч. / Сан Стефано, Записки графа Игнатиева сс.26-28/
153. Пак там, , с. 146- 152, Пос. съч.  
154. Пак там, с. 153- 158, / М.А. Газенкампф, пос. Съчинения, с. 531/
155. Пак там, Издателство на БАН, София, 1968 г., с. 159- 168, Пос съч.
156.  Пак там, АВПР, ф. Канцелярия, 1878, д.8 лл. 518- 549/
157. Христов Хр., Освобождението на България и политиката на западните държави- 1876- 1878 г.,Издателство на БАН, София, 1968 г., с. 169- 174, Пос. съч.
158. Пак там, с. 185// Г. Тодоров, Руското временно управление в България, С. 185
159. Манчев Кр., Националният въпрос на Балканите, С, 1999 г., Изд. “Проф. М.Дринов”, с. 55- 56

Написано от Йордан You are reading Дипломацията в международните конфликти articles

 

Полезна информация по темата

Легитимация

За палежите на коли

Председателят на НААФ в разговор по СКАТ. Вижте запис на предаването на Велизар Енчев

Пресконференция

naaf1
от 12.01.2010г.
21.01. 2011. РАЗСЛЕДВАНЕТО ПРОДЪЛЖАВА! Четете тук.

От ПРИЯТЕЛИТЕ

ОТВОРЕНО ПИСМО

от ОСВО /Обществен съвет по въпросите на отбраната/
КООСО /Конфедерация на обществени организации от сигурността и отбраната/
Клуб Сигурност

НААФ на 4 очи

naaf_na4
Т. Стойчев и Н. Радулов в 'на 4 очи' с мнения за спецслужбите. Вижте >>>

Т. Стойчев в епицентъра...

stoichev_svetla

On English

stoic

Кой е тук

В момента има 13 посетителя в сайта