Skip to Menu Skip to Content Skip to Footer

Wednesday, Sep 26th

Информация за членове

Регистрирайте се за да можете да имате достъп до този модул. Той е само за членове на НААФ, подписали Програмата и устава.

Login Form »

Toogle Panel

Последно обновени:

Етнонациналните...

Внимание, ще се отвори в нов прозорец. ПДФПечатЕ-мейл

 

Ново! От 30.08.2012! Eтнонационалните проблеми и националната сигурност в Черноморската зона

ЗА ТЕРОРИСТИЧНАТА ОПАСНОСТ, СВЪРЗАНА С ЕТНОНАЦИОНАЛНИТЕ И EТНОКОНФЕСИОНАЛНИ КОНФЛИКТИ НА БАЛКАНИТЕ

Тихомир Стойчев*

Не е необходимо да отиваме твърде далеч в историята, за да разберем, че на Балканите междунационалните и междуетническите отношения са играли ключова роля много преди формирането на повечето от съвременните балкански държави. Властвалите до в. тук две империи- Османотурска и Австро- Унгарска или Хабсбургска, в съзвучие със собствените си интереси оказват натиск, фаворизират един или друг етнос, една или друга религиозна общност. Великите сили и Русия също се изкушават да използват този инструментариум. Тези традиции в отношенията продължават да играят особена роля и при формиране на новите националните държави и идентичности. При това различни характерни белези излизат на преден план и стават ключови за самовъзприятията на отделните групи.Съвсем естествено национално- освободителните движения на балканските народи са обявявани още от своето зараждане за незаконни, насочени към дестабилизиране на империите и международното статукво, а срещу тях се води с пълна сила пропагандна кампания. Съответно противниците им ги обявяват за бандитски и терористични, а техните дейци за терористи. Когато през 1914 г. се разгаря с нова сила австро- сръбски конфликт за лятото в анексираната неотдавна австроунгарската провинция Босна и Херцеговина се насрочват военни маневри. Такова поведение провокира радикално настроените местни сърби и дори част от мюсюлманите, които създават радикално- националистическата организация "Млада Босна". Местните радикали са поддържани и от ултранационалистическите кръгове в Белград. Център и основна движеща сила на тези кръгове се явява тайната организация "Църна рука", в която влизат основно сръбски офицери, между които и началника на сръбските специални служби Драгутин Дмитриевич. От създаването на тази организация през 1911 г. до 1914 г. са организирани шест покушения срещу австроунгарски сановници. Когато станало известно, че престолонаследникът Франц Фердинанд, който бил назначен от императора за генерален инспектор на въоръжените сили предстои да посети Босна и Херцеговина, "Млада Босна" произнася смъртната му присъда. За изпълнители са привлечени Гаврило Принцип и Неделко Чабринович, като се смята, че "Църна рука" набавя оръжие и извършва необходимата поддръжка. Междувременно данни за подготовка за нападението се оказва, че са имали почти всички заинтересовани разузнавателни служби, но това е само щрих от голямата политика. Германия поддържа евентуално нападение от страна на Австро- Унгария срещу Сърбия с последваща окупация. Самото посещение в Сараево сякаш умишлено е опдбрано да съвпадне със сакралната за сърбите дата на историческата битка на Косово поле. Убийството на австрийският престолонаследник на 28 юни, 1914 г. изострило международната обстановка. Сараевският атентат служи на Австро- Унгария и Германия като повод за започване на отдавна подготвяната война. Преди това Сърбия е обвинена в съучаосдтничество и са и поставени унизителни условия, с които тя въпреки внушенията на Русия не желае да се съгласи. Така започва войната, която постепенно пряко или косвено обхваща целия свят. Въпреки справедливия за Сърбия характер на войната и лозунгите за освобождение и обединение на сърбо- хърватско- словенския народ правителството на Пашич остава на своите великосръбски позиции. Управляващите кръгове в Белград остават верни на великосръбската идея от Начертанията на Гарашанин, като под решаване на националния въпрос, "освобождение" и "обединение" разбират просто присъединяване на останалите южнославянски области към Сърбия. Така се очертава като цел създаване на Велика Сърбия, която цели установяване на хегемония на Балканите. Междувременно в Южна Албания с център Гирокастро се установява т.н. Временно правителсдтво на Северен Епир, което цели разширяване на гръцката територия за сметка на Албания. Сърбия пък подпомага в Дурас Есад паша Топтани, който се обявява за председател на временното правителство и главнокомандващ на албанската армия. Италия пък окупира албанския бряг и затваря пътя на сърбите към Адриатика. Успоредно се развива друго движение за освобождение и обединение на Сърбия с Черна гора. Редица общественици и политически дейци от Хърватско, Словения, Далмация, Босна и др. краища емигрират. В Рим съ образува хърватски комитет против Австро- Унгария, като се постига споразумение за създаване на югославска или сръбско- хърватска държава. Други хърватски, словенски и сръбски политически дейци се споразумяват за образуване на хърватска държава в рамките на Австрия. Временните интереси карат Русия да настоява Сърбия и Гърция да направят отстъпки за България. Последната застава на страната на Съглашението, след като получава апетитни обещания и оачква разправа на новите съюзници с изконния и враг- Турция. Когато Сърбия и Черна гора са разгромени и окупирани, германските и австрийските войски са насочени към други фронтове, цялата тежест на войната се стоварва върху българската армия. Управляващите кръгове и българската общественост сънуват осъществяването на Санстефанския идеал. Така успоредно в българската политика се очертават освен националния и хегемонистично- завоевателния мотив. Подобно е поведението и на Румъния, която се намесва на страната на Антантата. В Гърция венизелистите с всички средства се стремят към въвличане на страната във война на страната на Антантата под лозунга за Велика Гърция. Както Ррумъния, така и Гърция до края на войната не успяват да реализират нищо от своите великодържавни програми, а техните претенции се развихрят особено настървено след края на войната и поражението на България и Турция. Националното присъства в политиката на Сърбия, Черна гора, Гърция и Румъния, които включват след войната към своята територия области, населени с българско население. Така национален подтисник на българите вече не са само Турция, а и Гърция, Румъния и Сърбия. Тяхната политика е подчертано националистическа, великодържавно- шовинистическа и антибългарска. Въпреки това конфликтът е преди всичко световен, а не вътрешно- балкански.Войните на Балканите от 1878 до 1918 г. приближават бълканските народи към идеала за пълно национално освобождение и обединение, но не решават цялостно бълканските проблеми, не отстраняват източниците на конфликти, а създават нови комплекси от нерешени или неправилно решени проблеми, хегемонистични и други струмужи и противоречия. При това с всяка следваща война нарастват негативните черти в политиката на отделните държави, като националното отстъпва пред завоевателно- хегемонистичното. В резултат на войните от 192- 1918 г. и последвалите ги мирни договори картата на Балканите се прекроява още веднаж. На мястото на Берлинското идва Версайското държавно- териториално и национално- политическо статукво. Новата политическа карта на Балканите съвсем не е безконфликтна. Великите сили, присвоили си правото да налагат окончателни решения малко се интересуват от стремежите и волята на отделните народи, от тяхното национално право. Вместо да подпомагат националното им освобождение и обединение, те отстояват(всяка за себе си) своите егоистични и хегемонистични цели, поради което не отстраняват източниците на конфликти, а заплитат нови. Въпросът за международното покровителство на едно или друго население на Балканите води началото си от в., когато по силата на договора от Кючюк- Кайнарджа от 1774 г. Русия получава правото да покровителства православната църква и изповядващите православната вяра в османската държава. В Санстефанския договор в чл. 7 се предвижда защите на малцинствата. Този въпрос получава своето по- нататъшно развитие във Версайската система, когато се сключват специални договори за защите на малцинствата, засягащи балканските държави.Тези договори имат за гарант ОН, но те имат повече за цел да легализират установеното след войните статукво, отколкото да премахнат всякакво национално подтисничество.Както Берлинското, така и Версайското статукво не издържа проверката на времето. От балканските държави първа Албания опитва плодовете на "новия ред". След като изпада в зависимо положение, тя подписва с Италия договор, който я обвъзва с цяла система от икономически, политически, военни и други договори. Така закономерно през 1939 г. около 50 хил.- италианска армия окупира страната и Албания престава да съществува като самостоятелна, независима национална държава.В навечерието на Втората световна война Румъния е под натиска на Съветския съюз заради Бесарабия, от Унгария заради Трансилвания и от България заради Южна Добруджа. На 30 август 1940 г. т.н. Виенски арбитраж България си връща Южна Добруджа. Хитлер признава Югославия и Гърция като район на италианските си съюзници. Техните неуспехи олаче принуждават Германия към радикални действия. През пролетта на 1941 г. Хитлер и Мусолини прекрояват картата на Балканите, като изпорзват националните противоречия и борбите между балканските народи. Основните удари са насочени срещу Югославия и Гърция, които външнополитически са свързани с Авглия.В разпокъсването на Югославия участват станалите съюзници на Тристранния пакт България и Унгария. Югославия е разпокъсана, като са създадени марионетни държави. През 1941 г. Хърватско е провъзгласена за независима държава, като в нея е включена Босна и Херцеговина. ПРедвидено е обособяването на Черна гора, но силното съпротивително движение осуетява реализацията, като тези земи остават под контрола на Италия.Гърция е окупирана от германците, Италия анексира Йонийските острови, а България присъединява към себе си Беломорска Тракия и част от Гръцка Македония. Макар Турция да остава извън сферата на германо- италианската окупация Хитлер обещава да и отстъпи територии по р. Марица от Свиленград до Дедеагач. На Балканите насилието, националната нетърпимост, шовинизмът и расизмът придобиват изключителни размери, нараства националистическата вълнасред всички народности, възниква реална опасност от междуособни изтребления между балканските народи.След войната граничните отношения със съседите не са единствения национален проблем. Още по- трудни са вътрешните междунационални проблеми особено в Югославия. Освен съратници и помагачи на окупаторите балканските народи раждат и своята антифашистка и антихитлеристка съпротива. Това допълнително противопоставя отделни етнически, национални и религиозни групи. В периода след Втората световна война допълнително разделение между народите на Балканите се установява от тяхната принадлежност към различните военно- политически блокове и неравномерният им път на политическо и икономическо развитие. Отново външните фактори, които се стремят да запазват и усилват своето политическо, икономическо и военно влияние в региона си поставят за цел да изострят и изпозват националните, етнически и религиозни противоречия тук. Двете идеологии, капиталистическа и комунистическа в своята надпревара пораждат радикализъм в действията на своите поддръжници в една или друга страна от противниковия лагер. По този начин се зараждат политически и националистически движения, чиито радикализъм ги тласка към използването на инструментариума на тероризма.Вече в новите условия след 1990 г. развитието на западно- либерална цивилизация предизвиква търсене на нова идентичност. Външните геополитически и геоикономически актьори се проявяват в социалните, политически и идеологически системи, като налагат свои правила, които при заплаха за своите интереси бързо променят. Либералните ценности предполагат равенство и мобилност, но сложно стратифицирания свят усилва усещането за вечно неравенство. Фрустрираните търсят затваряне в религията и етническото като изход. Идентичността се влияе от ценностите и се подлага на съмнение в резултат на взаимодействието с друга идентичност. Международните конфликти целят овладяване на материални ресурси или субективни ценности. Принадлежността към една или друга цивилизация се основава на идентификацията. Различието, проявено в религията разделя хората по- дълбоко отколкото етническата принадлежност. Процесът на глобализация изличава географски и цивилизационни граници, отслабва ролята на държавата- нация, което поражда загуба на идентичност. Масовата имиграция улесни процеса на обединение в Европа, но донесе и негативни последствия. Според някои изследователи става въпрос за социален конфликт, резултат на погрешна държавна политика. Интеграция е възможна в случай, че интегриращата страна предложи по- високи ценности и подпомогне осъзнаването им. Това не се решава със социално- икономически и административни мерки, доколкото попада в културно- психологическата сфера. Маргинализацията с изваждане от привичната обществена среда при запазване на сравнително висок материален потенциал изключват определени социални групи от възможността за социална и политическа мобилност, което поражда опасности от радикални действия.
Социалните проблеми си взаимодействат и се усилват от етническите и религиозните. Някои считат, че в историческия опит могат да бъдат намерени актуални решения.Според Р. Ставенхаген успоредно с разрешаването на главните идеологически конфликти от ХХ в. етническите ще стават още по- заобележими и ожесточени през в. Междуетническите конфликти не възникват неочаквано, а съзряват продължително време. Нужни три фактора- ниво на национално самосъзнание, наличие в обществото на критична маса проблеми, които оказват всестранно въздействие върху националното битие и наличие на политически сили, които са способни и готови да използват за свои цели двата първи фактора. За да се направи обективен анализ на причините и условията за междуетнически конфликти, е необходимо да се изучат всички аспекти на явлението- етнопсихологически, социално- икономически, политически и социокултурен. На този фон проблемът с Чуждия се превръща в особено актуален.Образът му се формира през целия исторически период. Все повече в етнонационалните конфликти се чувства ролята на религиозния фактор. Все повече конфликти носят доказана религиозно- етническа окраска. С распада на двуполюсния световен модел ислямските движения започват широкомащабна културно- религиозна, политическа и изнасят терористичната дейност далече извън пределите на мюсюлманския свят. На Балканите още от средните векове си взаимодействат три основни религии, принадлежността към които определя облика на обществените отношения, културата, ценностната система, бита и връзките. В ЮИЕ и Балканите се усеща влиянието на етнонационалния модел, прилаган в Отоманската империя, продължил да влияе и при последващото формиране на националните държави на Балканите. Тук религията става по-значим белег за национална идентичност поради особеностите на православието, където религията е подчинена, зависи и легитимира държавата. Християнска идентичност се превръща в етнонационален белег. Това не е лична религиозност, а символна принадлежност. Самата православна църква се мобилизира, когато има заплаха за нацията. Османската империя разделя включените народи по етнорелигиозен принцип, което остава да влияе и след обособяването на националните държави.
След Първата световна война Великите сили без да се споразумеят, оставят множество национални и териториални претенции нерешени, макар да запазват политическо влияние и траен интерес. През Втората Световна война съюзниците от Оста окупират и разчленяват Балканите. Нацистите съзнателно провокират конфликти между мюсюлмани и православни, като политиката им е насочена към противопоставяне на религии, етноси и народи, издължило мрачните сенки в националната народопсихология. Балканските съюзници на Хитлер участват в неговите окупационни планове, за което получават териториални придобивки.
Войнствуващият джихад е особено изразен при албанските сепаратисти от Втора Призренска лига, която заедно със създадения от немците Балистки комитет целят изграждане на мюсулманска държава и организиране на джихад срещу неверниците- славяни, християни и комунисти. Религиозният характер на военните формаций е доразвиван от имамите, назначени към СС дивизия "Скендербег". Партизаните са "терористи", безбожници, а с победа на немците се обуславя мюсюлманското обединение. Към пропагандната кампания е привлечен йерусалимският мюфтия Ел Хадж Емин Хюсеин, назначен на служба в немското военно разузнаване- Абвер. В дивизиите "Скендербег" и "Ханджар" са включени представители на други мюсюлмански народи. Ислямизма умело се използва и от Анте Павелич за разправа със сърбите. В усташката организация са включени мюсулмани, което усилва мотивацията за борба срещу неверниците. Очертава се нова пропаст в отношенията между балканските народи и етноси. В края на Втората световна война албанците в търсене на самоопределение се насочват към Турция, признават турския за майчин език, заселват западномакедонски селища. В Косово и Македония по инициатива на панислямски и фундаменталистки централи се насажда национализъм и панислямистка идеология. Енвер Ходжа превръща Албания в атеистична държава, в останалите страни религиозността отива на заден план, но след началото на 90- те на Балканите се наблюдава засилено строителството на ислямски религиозни храмове. Принос за това видимо има непрекъснатата активност на различни ислямски организации. Когато през ноември 1945 г. на Федеративна Н. Р. Югославия(от 1963 г. СФРЮ) се очаква етнонационалните и религиозни вражди да бъдат преустановени. Конституцията от 1974 г. предоставя широка автономия на Косово и Метохия. Доколкото обаче като основание за формиране на тези югорепублики е изтъкван етническия състав на населението, това се използва в края на ХХ в. от идеолозите на националните движения за разпад на федеративната държава, който процес се съпровожда с въоръжени стълкновения и гражданска война. Усилията на ООН в Хърватия и Босна и Херцеговина за урегулиране на конфликтите с изпращането на миротворци, които нямат достатъчно опит не дадоха желаните резултати. Така се стигна до намесата на НАТО и неговия силов потенциал, което стабилизира ситуацията и позволи подписване на Дейтънското и Парижкото мирни съглашения. Това обаче едва ли може да бъде окончателно решение. Ислямът като знак за идентичност придобива изключително силно значение. През 1970 г. Алиа Изетбегович пледира за създаване на ислямска държава, отхвърляне на немюсюлманските институции и в книга проповядва панислямизма, и подчертава, че може да има мир... между ислямската вяра, неислямските общества и политически институции. За това през 1992-1995 г. в Босна се води най-кървавата битка след Втората световна война. Ислямът се превръща в символ за принадлежност към общност и при определени условия започва да носи конфликтен потенциал. При конфликти радикални ислямски лозунги лесно изместват демократическите. Изграждането на въоръжени групировки в района на конфликтите става предпоставка за трансфер на ислямски радикализъм, като местните мюсюлмани започват да говорят за "джихад", а външната помощ очертава глобализацията на исляма. Има признаци, че в сраженията в бивша Югославия са участвали членове на фундаменталистки движения. Пропагандирането на исканията на мюсюлманските малцинства на Балканите формира кризисно съзнание и идентичност, които пораждат самозатваряне и агресия. Религиозният белег почва да служи за възприемане на чуждо етническо съзнание. Ислямът също има развита правна и политическа система, която възниква като инструмент на държавата, неотделим е от нея и лесно се превръща в етнонационален маркер. След войната Босна е съставена от две автономни области- Република Сръбска и Федерация Босна и Херциговина- всяка със собствено правителство, парламент и полиция. Напоследък всичко говори за ново нагнетяване на междунационалните отношения. Православната църква е неотделима от националната идентичност и се наблюдава от 90- те години нарастване на религиозността във всички общности. В Косово само от 1990 до 1995 г. са разрушени или повредени 800 сръбски православни религиозни обекта и 300 джамии и други мюсюлмански свещени места. В Югославия вместо идеологията се проявяват алтернативни националистически и религиозни идентичности, което превърна войните в етнорелигиозни. Различието по религия се оказва по-важно за формиране на идентичността от общия език и се превръща в самостоятелен етнически белег, във фактор за самоличност. А албанската етническа идентичност сама по себе си е достатъчно силен белег в противопоставянето със сръбската, а присъствието на исляма и православието подсилват конфликта. При ескалация на напрежението между македонци и албанци в село Кондово край Скопие последните бързо се мобилизират. Районът се контролира не от македонски власти, а от паравоенните формирования на А. Красничи, командир от АНО, към когото се присъединяват отряди от АНА в Косово. По същото време в битолско избухва конфликт между мюсюлмани и християни, като се счита, че съгласуваното мероприятие има политическата цел- статута на Косово и подготовката за членство в ЕС. Самото наличие на етноконфесионални общности и проблеми на Балканите не ги превръща в риск и заплаха, ако липсва субективен фактор, който да се възползва от тези дадености- организираната престъпност, крайните политически организации и лидери, тероризма. Английските служби потвърдиха публично, че лидери на Ал-Кайда планирали изграждане на бази в България и Полша. Според анализи за това решение способствали ниските стандарти на сигурност и корупцията. За региона на Балканите е уникално поведението на сепаратистките паравоенни формирования не само да са под политически контрол, но и сами от един момент да създават политически партии, излъчват политически лидери. Военните действия в бивша Югославия очертаха базите на паравоенните формирования. Източници сочат, че нструктурите им са имали боен опит от различни горещи точки и са поддържали връзки с ислямски организации, изградили мрежи на Балканите и в Европа, като тяхна дейност е била наблюдавана и в България. "Организацията на страните от Третия свят" с офиси в Европа и Турция активизирала дейността си в Босна и Херцеговина. Български цигани- мюсулмани са били обработвани от ислямистка фондация, разчитала на чуждо финансиране. Албанските организации имат и собствена мрежа за финансиране, комуникации, пропагандни възможности. Те се характеризират с изключителната си затворeност и от там идва трудността за наблюдение и проникване от страна на разузнавателните и антитерористични служби. Войните в западната част на Балканите през 90-те години на ХХ в. пораждат идеята на С. Хънтингтън за "сблъсък на цивилизациите". Взривното разпадане на Югославия е съпроводено с войни, като различията между отделните участници в бойните действия бяха и религиозни. Религиозният момент, обвързан с етническия национализъм играе ключова роля за етнонационалната идентификация. Част от населението на Балканите живее с миналото. Езикът без да е задължително може да бъде маркер на нацията, доколкото способства формирането, идентичността и като социокултурен акт способства за формирането на категориите свой- чужд, концентрира дух, култура и традиции, осигурява връзка между поколенията и се явява естествена и символична граница, допълваща държавните и националните.
Радикализацията на етническите, националните и етноконфесионалните отношения поражда и тероризъм. След Първата световна война насилието, страхът и предизвикването на обществена паника стават средства за промяна на съществуващите политически, обществени и икономически структури. Тероризмът губи своя бунтарски характер и се професионализира, ръководен от заинтересовани държавни, политически, икономически, религиозни и мафиотски организации. След Втората световна война в тази дейност основни съперници стават тайните служби на СССР и САЩ. В различните балкански страни състоянието на етническите, националните и конфесионалните фактори е различно. За тяхното разрешаване е необходимо да се знае, че са сложни, трудно подлежащи на регулиране явления. Това се дължи на обикновенно дълбоките им исторически корени, с дългогодишна история на изоструне и затихване. Те засягат и влияят на подсъзнателното в човека, силно се повлияват от религията. При регулирането им се използват два типа подходи- институционален и инструментален. Първият предполага изграждане на мрежа от организации, специална структура за мониторинг, прогнозиране, предотвратяване и разрешаване на конфликтите. Добре би било тази мрежа да включва институции на национално, регионално и глобално равнище. Инструменталният подход касае умелото съчетаване на мерки с регулиращо въздействие. Безспорно, националните държави и международната общност имат изграден потенциал, който се е доказвал при разрешаването на различни по степен на развитие и генезис конфликти, но всеки регион и страна имат своите особености. Сътрудничеството между държавите, повишаване на взаимодействието и доверието помежду им би допринесло за усилване на международното доверие и съвместните мерки. Важно е удеднаквяването на подходите и стандартите при оценка на рисковете и отношението към радикалните конфликти и техните фактори. Специализираните и полицейски служби, звената от съдебната власт имат своята значимост, роля и място в тази координатна система, независимо от мащаба на нейното изграждане, но никак не е маловажна ролята на гражданските инициативи. Техните структури съдържат незаменим потенциал. Подобряване на познанието и диалога между религиозните организации и лидери при всички случаи би била от полза. Във всяка религия има резерв от милосърдие, подпомагане, грижа и търпимост. Новите заплахи следва да бъдат наблюдавани и контролирани, като се усъвършенстват общоприемливи механизми и инструменти за тяхното контролиране, регулиране и разрешаване. Военно- политическите подходи не предполагат трайно решаване на конфликтите, поради което те трябва да бъдат съчетавани със социално- хуманитарни. България има своя опит по регулиране на междуетнически и междурелигиозни конфликти не само като далечно минало, но и в по- ново време. Пример за това е т.н. "възродителен процес". От този период бяха изградени и натрупаха опит специализирани и оперативни звена. Наблюдавана беше и ролята на външни фактори, които стояха в основата на иницииране на този конфликт. Особено важно беше, че българските граждани и общество не се разполовиха и радикализираха след този период, роля за което имат и основните политически субекти. Интересно е поведението на българските институции от още по - близък до нашата съвременност период, свързан с разпада на Югославия. При наблюдавана политическа нестабилност в съседна Р. Македония министър-председателят Иван Костов предлага на вниманието на Народното събрание анализ на обстановката. Освен непосредствената военна опасност той сочи възможността за политическа дестабилизация не само на страната, но и на региона. При това открито обвинява вътрешните и външни фактори, между които въоръжените групи от Армията за освобождение на Косово и присъединили се македонски албанци,
констатира пълно несъответствие между "обвиненията на албанците, на терористите, и политическата практика в Македония- тъй като албанците са интегрирани политически, икономически и социално в Македония". Той обосновава, че се прави опит етнически да се замаскират интересите на албанската организирана престъпност, която ползва територията на Македония и Косово за контрабанда на стоки и пренос на наркотици, очертава етнокриминалния характер на конфликта; износът му от Косово с цел засилване позициите на косовските албанци в искане за независимо Косово; поставяне под въпрос границите в Западните Балкани. За това са обвинени албанските политически лидери в Албания и Косово. Премиерът припомня, че развитието на обстановката е наложило българското правителство да се ангажира с декларации, Народното събрание да ратифицира споразумение за предоставяне на военна помощ и се ангажират със сигурността на Република Македония. Изтъкната е важността на запазване на стабилност в България, както се настоява за намеса в конфликта на НАТО, САЩ, цялата международна общност и всички съседи на Македония да направят усилия да изолират от външни дестабилизиращи влияния.
Като основно средство за намаляване на напрежението е посочена необходимостта международната общност и съседите да вземат мерки да не пропускат през своята територия хора, въоръжение, оборудване, да възпрепятстват всякакво навлизане на чужди въоръжени мъже, с цел участие в конфликта, независимо от къде идват тези чужденци и да не се въоръжава гражданското население.
НАТО и ЕС са приканени да окажат логистична подкрепа за македонската армия с информация и технически средства, за да бъде отговорът на армията и на силите за сигурност точно съразмерен и достатъчен за справяне с военните провокации, както и да не се допуска отговор на провокациите на паравоенните албански формирования с тежко въоръжение. При това са очертани рисковете за България от конфликта в Македония- повлияване върху ролята, която България играе в Югоизточна Европа; риск страната да бъде въвлечена в конфликта; активизиране влиянието на исторически формираните противоречия на Балканите, отлив на чуждестранни инвеститори от България и региона; пренасяне на въоръжени сблъсъци на българска територия; зараждане на антибългарски настроения в Албания и Косово. Допълнително е развита хипотезата, че в основата на този конфликт има организирана престъпна мрежа и интереси, което повишава риска от терористични акции и в България.
Изтъкната е и опасността от бежански потоци, породени от паниката сред населението в Македония. Поведението на България получава висока оценка от комисарят по разширяването на Европейския съюз Гюнтер Ферхойген, който се ангажира да предаде това становище и на председателя на Европейската комисия Романо Проди.
Ползвана литература:
В. Проданов В., Защо бивша Югославия стана територия на сблъсък на цивилизациите, а България - не; 2005 г., http//bg.mondediplo.com/spip.php?article76
Анцупов А.Я, Шипилов, А.И., Конфликтология, Питер, 2007 г., с. 351- 353
Старков Б.А., Охотники на шпионов. Контразведка Российской империи 1903- 1914, Питер, 2006 г., с. 224- 228
Манчев К., Националният въпрос на Балканите, Ак. Изд. Дринов", С., 1999 г., с. 173
http//www.igstab.rumaterials/Pereslegin/Per_ident.htm. С. Переслегин. О возможном подходе к понятию "идентичность"(11.08.2008)
Хантингтон С. (Samuel P. Huntington), Столкновение цивилизаций, пер. с англ., Т. Велимеева, Ю. Новикова, М. Изд. АСТ, 2003 г., C. 33 - 48.
http//www.polit.ru/analitics/2005/12/14/parizh.html, Маргрет Саттеруэйт. Исламский джихад или бунт бедняков
Дахин В.Н., Новый радикализм: этнополитический аспект// Современные международные отношения: этнополитический контекст: Материалы семинара. - Москва; Нижний Новгород, 2003. С. 33.
http//www.religare.ru/2_22897.html, Леонид Сюкияйнен, 2005, Французский урок. Исламская подоплека кризиса.
Марков Б.В., В поисках Другого // HYPERLINK "http://www.anthropology.ru/ru/texts/markov/east06_28.html//www.gumer.info/Bogoslov_Buks/History_Church/Artikle/luch_idea.php"

www.anthropology.ru/ru/texts/markov/east06_28.html//www.gumer.info/Bogoslov_Buks/History_Church/Artikle/luch_idea.php
., HYPERLINK "http://anthropology.ru/ru/texts/surova/studia03_04.html)<BR< a> />
(5) Шукуров Р.М. Введение, или предварительные замечания о Чуждости в истории // Чужое: опыты преодоления. Очерки из истории культуры Средиземноморья. М., 1999. С.24

(6) Там же. С. Лучицкая С.И. Араб глазами франка // Одиссей. Человек в истории: Образ другого в культуре. М., 1993. С.19-38.; Она же. Образ другого: мусульмане в хрониках крестовых походов. СПб., 2001.
"

Лучицкая С.И. // Одиссей. Человек в истории: Образ другого в культуре. М., 1993. С.19-38.

Лещиловская И.И. Исторические корни югославского конфликта// Вопросы истории. М.,1994. N 5. С. 40., Цит. съч.
HYPERLINK "http://www.fes.bg/bg/ProgectsAndPartners/YouthPrograme/2004/09/24_georgiev.html"

http://www.fes.bg/bg/ProgectsAndPartners/YouthPrograme/2004/09/24_georgiev.html
Георгиев Хр., Рисковете за сигурността на Балканския регион.
Волков В.К. Трагедия Югославии//Новая и новейшая история. М.,1994. N 4/5.// Србjа у рату и револуциjи 1941- 1945, Марjанович Joван и колектив, Београд,1976 г.
Хасани С. "Косово, истине и заблуде Загреб, 1986 г.
Иванов Дж. П, "Двадесет прва дивизия Скендербег" Београд, 1986 г.
Бабич М.-"Настанак и крах 21 дивизия Скендербег" 1986 г. Прищина
Кризман Б.-" Павелич между Хитлер и Мусолини Загреб, 1980 г.
Реджич Е.- "Мюсулманско аутономаштво и 13 СС дивизия Сараево Богомилова, Н. Религия, право и политика на Балканите в края на ХХ и началото на ХХI век, С., Изд. "Изток-Запад", 2005, стр. 38-39, 73-74.
HYPERLINK "http://www.sedembg.com(10.08.2008"

www.sedembg.com(10.08.2008
), Бранкович Т., Дестабилизация в Македония?
HYPERLINK "http://news.ibox.bg/columnist/id_1965620736(12.09.2008"

http://news.ibox.bg/columnist/id_1965620736, (12.09.2008
, Коларов Г., Балканите - отново в плен на миналото,
Мясников О. Г., кфн., Национальный язык как символ, Макеевски икономико- хуманитарен институт,
Лучников Св., Тероризмът и кризата на ценностите, статия, 2001-10-28
Волков В.К. Трагедия Югославии // Новая и новейшая история. М.,1994. N 4/5. С.4, цит. съч.
HYPERLINK "mailto: Е-мейл адресът e защитен от спам ботове. "

Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.
, Правителствен бюлетин, 23 март, 2001 г., бр. 753.


Тихомир Стойчев, Е-мейл адресът e защитен от спам ботове.

* Докладът е изнесен на VІ Международен антитерористичен форум в София

 

Написано от Йордан You are reading Етнонациналните... articles

 

Полезна информация по темата

Легитимация

За палежите на коли

Председателят на НААФ в разговор по СКАТ. Вижте запис на предаването на Велизар Енчев

Пресконференция

naaf1
от 12.01.2010г.
21.01. 2011. РАЗСЛЕДВАНЕТО ПРОДЪЛЖАВА! Четете тук.

От ПРИЯТЕЛИТЕ

ОТВОРЕНО ПИСМО

от ОСВО /Обществен съвет по въпросите на отбраната/
КООСО /Конфедерация на обществени организации от сигурността и отбраната/
Клуб Сигурност

НААФ на 4 очи

naaf_na4
Т. Стойчев и Н. Радулов в 'на 4 очи' с мнения за спецслужбите. Вижте >>>

Т. Стойчев в епицентъра...

stoichev_svetla

On English

stoic

Кой е тук

В момента има 21 посетителя в сайта